Наближава краят на историята с пандемията, хепиендът се казва ваксина, смята социологът Андрей Райчев.
Той припомни, че през пролетта е прогнозирал, че всичко ще свърши като с радиопиесата на режисьора Орсън Уелс през 1938 година.
„Така ще свърши и тази приказка. Аз съм сигурен, че сме пред края ни. Това, в което живяхме, е много повече мит, отколкото реалност“, посочи Райчев, който не отрича съществуването на вируса или опасността му за някои категории хора.
Ако се съди по процентите заявили готовност да се ваксинират българи, то това означава технически около два милиона ваксини, които ще се поставят за около един милион часа, каза социологът, който нарече това „много тежка операция“, но прогнозира, че „кошмарът ще спадне“.
Предстоят няколко месеца бутане на опашка на хора, които смятат ваксината за спасение, каза Андрей Райчев пред БНР.
Той е на мнение, че властта е издържала на много тежък натиск и в момента хората не повишават опозиционните си настроения, включително с приемането на сегашното триседмично затваряне, което на по-ранен етап нямаше как да се случи.
„Борисов с инстинкта си на политическо животно прецени, че има нов етап, че това ще се приеме. Това го върна в диалога с хората“, коментира Райчев.
По думите му премиерът най-вероятно ще успее да бъде номер 1 на предстоящите избори, което „не значи мнозинство или управление“.
Центърът на Борисов е застрашен от друга центристка партия с харизматичен човек, например Слави Трифонов, коментира още Райчев.
На тези първи избори обаче „като нова партия той играе само една игра – за легитимация, за идентичност“, допълни той.
България не е имала по-успешна външна политика от сегашната, заяви Андрей Райчев, визирайки премиера Бойко Борисов и отношенията му с лидери и от Запада и от Изтока.
„Това е много сложен танц, персонален танц. Ако вземем предвид, че това е човек, който не знае чужд език, това е личен успех, дипломатически талант“
Всяка балканска страна си има по една „Македония“, каза Райчев.
Според Райчев със Северна Македония се „разправяме за сенки и неща, които в Германия звучат като нещо дълбоко архаично“. За него по-доброто решение е било да се акцентира на културния и образователен обмен.
„Това, за което трябва да настояваме, е те да гледат български филми и да установят, че всичко разбират и няма нужда от преводач, или да слушат български професор, който говори на български и нищо не се случва. А че разликата между нас ще остане, ще остане. Както между чехи и словаци, между германци и австрийци.“