Автор: Андре Беркоф, радио „Сюд“
– На 30 септември честваме годишнината от референдума за Маастрихтския договор – точно на 30 септември 1992 г. А подписването му беше през февруари 1992 г. Анри Гено, вие бяхте специален съветник на Никола Саркози, след това бяхте комисар в Генералния комисариат по планирането, после написахте няколко забележителни книги. Но всъщност винаги сте били – не бих казал сдържан, а нещо повече по отношение на Маастрихтския договор. Но преди да говорим за договора и за последствията от него, да поговорим за това, което се случва днес: речта на Путин (за частична военна мобилизация, бел. пр.) и шумът на ботуши, Западът срещу Русия, НАТО срещу Русия и речта на Макрон вчера пред Общото събрание на ООН – какво изразява всичко това? Виждаме, че днес Европа играе някаква роля. Във всеки случай Европейският съюз играе ли някаква роля, освен да дава милиарди и оръжия на Украйна – това ли е неговата роля?
– На първо място, една забележка: малко преди ратифицирането на Договора от Маастрихт ни обещаха и после не спряха да повтарят това обещание, че той е единственият начин европейските нации да запазят своята независимост от големите империи, от суперсилите – САЩ, Русия, Китай -, че няма други решения, освен все по-силното интегриране на Европа, освен създаването – макар и това да не беше признато – на федерална Европа, и че няма място за независима Европа между империите. Дори това, което остава от независимостта на нациите, не можело да бъде защитено, ако не бъде изградена интегрирана Европа – всъщност изчезването на голяма част от нациите, за да се прегрупираме в една голяма цялост, която, както виждаме днес, тридесет години по-късно, Европа никога не е била толкова зависима, толкова подчинена на блоковата логика. Обещаха ни независимост, а имаме зависимост.
– В какво конкретно се изразява тази зависимост?
– Сляпо следваме американците, американската политика в историята на конфликта (между Русия и Украйна – бл. пр.). Ясно се вижда, че Европа няма отделен глас, няма независима, самостоятелна политика на Европа на световната сцена днес. Солидарност на западния лагер – добре, но Европа е до такава степен подчинена, в такова сляпо следване, без да се стреми гласът ѝ да бъде чут, докато тя е на първа линия в тази криза – тоест, ако някой трябва да понесе цената на тази криза, това е именно Европа, нейните жители трябва да платят за тази криза, европейското население. Ако войната се разшири, например, Европа е на първа линия. Другите са от другата страна на Атлантика, новозеландците, австралийците…
– Китайците не са тук.
– Европа е на първа линия. И виждаме, че тя е напълно зависима икономически. Тази зависимост нарасна по време на пандемията с лекарствата, когато изведнъж бяхме смаяни, че вече не произвеждаме аспирин и парацетамол. Тези кризи подчертават нашата зависимост, докато ни бяха обещали независимост. И днес го виждаме много ясно с газа, с петрола, все още не сме разбрали колко сме зависими за редица метали, за много суровини, които са в самото сърце на цифровата революция. Настоящето и бъдещето ни се се оказват точно обратното на онова, което ни бяха обещали.
– Светлото бъдеще.
– И ако утре светът навлезе в нова студена война, Европа ще бъде първата жертва, защото Европа на практика няма суровини, ще има проблем със сигурността на своите доставки и как ще гарантира тази сигурност?
– Това, което се вижда много добре, в светлината на Маастрихтския договор, е, че всяка страна – била тя Германия или друга – води собствена спасителна политика. Наистина не може да се каже, че има обединена Европа. Урсула фон дер Лайен непрекъснато се опитва да го заяви. Но когато виждаме Франция, която казва “ще продаваме газ и ще купуваме електричество от Германия”, се питаме за какво става дума? Какво правим? Накъде води тази политика? Дали ситуацията трайно се влошава?
– Ситуацията се влошава не само заради Маастрихтския договор. В действителност това е същият начин на мислене, същата интелектуална и политическа матрица, която създаде едновременно Маастрихтска Европа и политиките, провеждани от четиридесет години насам. Добре виждаме, че проблемът с електричеството при нас е свързан с две неща: фактът, че изоставихме ядрения сектор, това не датира само от годините на управлението на Оланд. Спомням си, че заседавах в борда на директорите на “Електрисите дьо Франс” (“Е Де Еф”), когато бях комисар в Генералния комисариат по планирането през 90-те години. Цялата енергия беше насочена към международното развитие – задължително трябваше да се направи 50% оборот в чужбина. Държавата тласкаше “Е Де ЕФ”, харчеше милиарди и най-вече значителна енергия за всички тези международни завоевания, а през това време не се грижеше за ядрения сектор. Така че това датира от доста години.
Освен това има единен пазар на електричеството, който функционира според правилата на конкуренцията. Той има една логика и тя е, че цената на електричеството се определя от конкурентния пазар и следователно се определя по цената на най-малко ефективната централа в Европа. Ние развиваме ядрена енергетика и тарифата на нашето електричество се определя според цената на най-неефективната газова централа в Европа. И това не е всичко. Европа ни задължи да приемем напълно абсурдни закони, като този, според който “Е Де Еф” да продава евтин ток на своите конкуренти, за да могат да го конкурират! Понеже не са били достатъчно конкурентни според Европейската комисия, “Е Де Еф” произвеждаше на много ниска цена. Така че трябваше да продаваме произведеното електричество на конкурентите на ниски цени, за да дойдат да ни конкурират. Не можете да си представите до каква степен трябваше да действаме срещу здравия разум, с една Европа, водена от догмите на конкуренцията и от желанието да лиши от всякаква власт европейските правителства.
На следващо място критериите от Маастрихт въведоха т. нар. структурни реформи, които отчасти се състояха в отмяна на обществените услуги. Така беше отменена обществената електроенергийна услуга, бе разбит естественият монопол на “Е Де Еф” и навлязохме в конкурентна система, и това важи навсякъде. Това е изключително! Всички се радват на отмяната на привилегиите на железничарите или на отмяната на привилегиите на служителите на държавната компания за масов транспорт (RATP).
– Така разбиват монопола.
– Много добре, но сега вече няма машинисти, няма ватмани в метрото, няма автобусни шофьори, защото техният статут въпреки всичко имаше това свойство, което не беше конкурентно, но позволяваше да предложи кариера в тези професия. Днес просто вече няма кандидати. Именно заради натиска, който упражни Европа, но и поради факта, че тази идеология се споделя от управляващата класа, от европейските правителства, те управляваха според това, което бихме могли да наречем “счетоводна политика”, т.е. всяка икономика е добра, всички трябва да бъдат в идеална конкуренция…
– Ненадминатият хоризонт на пазара, както се казва.
– Да, на пазара и на чистата конкуренция. И днес навсякъде виждаме щетите – вече няма учители, няма медицински сестри в болниците, няма автобусни шофьори, няма кой да кара училищните автобуси. Тази сутрин чух, че липсват 8000 автобусни шофьори във Франция. Следователно съсипахме много и днес се оказваме в една Европа, която е по-зависима от всякога, с общества, които трябваше да процъфтяват под голямата европейска светлина и които днес са в разпад, с демокрации, които са в криза в цяла Европа, защото избирането на хора, които ви казват в навечерието на изборите “ще променя всичко, ще видите”, а на следващия ден – “нищо не мога да направя, защото има Европа, има Съд на Европейския съюз, има Световна търговска организация, има споразумения за свободна търговия, договорени от Еврокомисията” и т.н…
– Но видяхме и изборите в Швеция, ще видим и изборите в Италия и имаме усещането, че Маастрихтският договор загуби влиянието си над европейските политици и днес Европа е зрителка.
– Така е, защото това е едновременно машина за лишаване на държавите от способността им да решават и да провеждат политики; това е и машина за деполитизиране на обществото и икономиката – това е идеологията, според която искаха да изградят Европа, т.е. обществото да бъде поставено на автопилот. Имаше хора, които споделяха тази идея в различните европейски страни, сред които и нашата. Казваха: “Това, което се прави, е много добре, защото ще накара французите да приемат и да направят реформите, които не искат”. Беше нужна външна принуда, за да принудят хората да станат модерни. Вижте отново състоянието на обществата и на политиката – но политиците също са отговорни, те създадоха тази Европа с усещането си за леко мнозинство.
– 51% на референдума, припомням.
– А след това видяхме, че лагерът на отхвърлянето на обществото, което ни бяха приготвили, нараства и сега има огромен лагер на отхвърлянето, което не е непременно отхвърляне на Европа, а лагер на отхвърляне на тази Европа и на обществото, което създава, и на политическото безсилие, което води до ужасна криза на демокрацията. Когато казвате на хората “ще направя всичко това”, а на следващия ден казвате “нищо не мога да направя”, значи демокрацията е в криза. Ако ви кажат, че има само една възможна политика и че независимо от резултата на изборите левицата или десницата ще я провеждат, значи вече няма демокрация. Този договор лишава гражданите от тяхната възможност да променят държавната политика.
– Последен въпрос: в светлината на това, което се случва, на този разпад, за който говорите, обречена ли е Европа? Защото днес виждаме, че е зависима и е зрителка, т.е. не тя държи кормилото, на фона на случващото се в Украйна.
– “Обречена” е много слабо казано – ако това продължи, тя ще бъде жертва, защото, пак повтарям, тя е на първа линия във всичко това, тя има най-много за губене, може всичко да загуби. Много важно е Европа да издигне глас на умереност, да потърси друг глас, различен от този на конфронтацията. Но това не се случва и, както винаги в тази криза, има едно стремглаво бързане, което се състои в засилване още повече на правомощията на европейските институции, дори отвъд договорите, които винаги размахват като Десетте Божи заповеди, които не бива да се нарушават. Но те непрекъснато ги нарушават – видяхме го по време на пандемията.
– А днес какво правят?
– Европейската комисия ни въвлича в нещо, което реално не сме обсъждали и което не e задължително да искаме. За мен това стремглаво бързане на Европа е самоубийствено. Във всеки случай тя ни кара да поемем значителен риск, вместо да се опита да определи европейски път, а не да говори непременно с гласа на подчинението.
– Глас на сила, която реално съществува, гласът на европейската сила.
– Нещо много важно все пак: когато Дьо Гол напусна обединеното командване на НАТО, в ситуация, която е много по-различна от днешната, той каза, че е много важно Франция никога да не бъде въвличана във война, която не е искала. Това не пречи да бъде солидарна със западния лагер, да бъде винаги до своите съюзници, когато има много силна заплаха, но, в крайна сметка, Франция трябва да реши дали иска да бъде въвличана във война или не, а не да бъде въвлечена във война, без да е казала своята дума.
– А днес виждаме, че няма нито заседание на парламента, нито нищо за онова, което се случва. Благодаря за разясненията, Анри Гено!
Превод от френски: Галя Дачкова