Кабинетът Борисов 3 сам пое ангажимент за евроинтеграцията на Скопие и всички настоящи претенции са закъсняла поза още на 1 август 2017 г. с подписването на договора със Северна Македония, която ние дори наричаме в документа с мечтаното от нея име „Република Македония”.
В неговия член Втори, точка Втора, услужливо цитирана сега от комшийския премиер Заев, пише:
„Двете договарящи се страни ще развиват сътрудничеството помежду си в областта на европейската и евроатлантическата интеграция, насочено към успешната подготовка на Република Македония за присъединяването ѝ към Европейския съюз и НАТО. Българската страна ще споделя своя опит с цел да съдейства на Република Македония да изпълни необходимите критерии за членство в Европейския съюз и ще подкрепя Република Македония за получаване на покана за членство в НАТО съгласно съответните решения от срещите на върха на НАТО”.
Припомняме 3 важни факта:
първо: кабинетът многократно се похвали с авторството на текста, отрече да е писан в нечие чуждо посолство,
второ: Северна Македония има история със спечелено дело срещу друга съседка, която не е изпълнявала договор с нея и за разлика от нас може да се похвали с добри резултати в международните арбитражи.
трето, още веднъж се убеждаваме, при това едновременно, както в юридическия, така и в дипломатическия капацитет на вицепремиера с ресор правосъдие и външен министър Екатерина Михайлова и нейната уникална експертиза.
С това отпада нуждата тя да играе ролята на много твърда и много крайна. Каквото е могла, е направила и то е доказано черно на бяло в исторически документ – въпросния договор от 1 август 2017 г.
За разлика от нас, Гърция изключи всевъзможните исторически претенции на Скопие, дори към имена като Александър Македонски и е видно , че името му, което преди се срещаше по път и над път навсякъде в Северна Македония, поизчезна. Атина също така веднъж завинаги приключи в договора си и всякакви претенции за някакво македонско малцинство. Какво направихме ние? Създадохме нищо незначещ и абсолютно импотентен съвещателен орган – историческа комисия, за която по начало се знаеше ,че до никъде не може да стигне в изработването на общи позиции. Което е в интерес на Скопие, разбира се.
„Договорът наистина се оказа исторически. Няма друга такава държава, която се отрича от своето минало и (без никакъв външен и вътрешен натиск) легитимира политически претенции на съседна страна за редактиране на историята”, направи дипломатическа и историческа равносметка докторът по международно право, бивш балкански кореспондент и експосланик в региона, а също и депутат в миналия парламент Енчев. „Сами признахме македонския език и да се сърдим само на себе си, когато Брюксел поиска да не присвояваме македонската история и култура”, допълни той. И пита: „Защо се правим на патриоти със задна дата?”.
В същото време България притежава редица документи, с които лесно може да докаже, че дори елитът на Македония е декларирал бг принадлежност. Единственият последователен политик от ГЕРБ по темата – евродепутатът Андрей Ковачев напомни като предупреждение още преди половин година:
„В момента има повече от 150 000 граждани на югозападната ни съседка, които имат и българско гражданство или са в процес на придобиването му. Паспортите им са издадени на базата на доказване на българско потекло, като български потомци и на основата на декларация за българска идентичност. Всички
тези хора са изяснили, че се чувстват етнически българи и техните родители и прародители са също така етнически българи. Между тях – нашите сънародници в С. Македония, има много сегашни и бивши политици:
премиери, министри, кметове, депутати. Някои от тях дори гласуваха срещу Договора за приятелство с България”, напомни той.
Пародоксален е примерът с министъра на отбраната Радмила Шекеринска в С. Македония, която е една от най-активните в антибългарското говорене и обвинява страната ни в окупация. Тя държи да не бъдат махани и многото табели, опоменаващи българите по този повод. Оказва се обаче, че нейната собствена баба според нейно собственоръчно писмо до „българските окупационни власти” е поискала на 22 август 1943 г. българска пенсия, тъй като се декларира като българка по народност и самосъзнание.