Ето я готвачката на Ленин, ето я превъплътената в една трагикомична реалност негова мечта:
„Ми инфраструктурата, която се прави?! Щот някои си пътуват с хубавите коли по магистралите на Борисов и викат: „Ама те не стават“. Що не ги направихте вие, като не стават. Що не ги направиха, а сега критикуват?! Метрото – отиват протестират срещу лошия Бойко, качват се на метрото и се прибират вкъщи. Хо̀ди пеша, бе! Хо̀ди пеша! Това е положението. И затова няма да подадем оставка. Защото сме отговорни!”.
Да, това е положението. Готвачката (да ме прощават представителките на тази иначе благородна професия) не просто управлява държава, ами я има за нейна си. Готвачката е убедена е, че никой няма правото да я изчегърта от дъното на казана, та сега е грабнала черпака да ни набива канчетата, понеже „интелигентчетата“, дето много знаят, „не са мозъкът на нацията, а лайно“ (пак по Владимир Илич). „Той не ходи по селата, защото било под тяхното ниво, защото там пък няма интернет“, казва тя за Христо Иванов. И продължава, по нейните представи иронично: „Там няма как да се качиш на лайфа и да пускаш, нали, лафове и три приказки. И да се бориш. Тя таз борба по фейсбука е най-силната борба. Мога да го закарам поне във сто села в Кърджали, дето няма интернет”.
Разкрачено пред публиката в Лом, където е довтасало със скъпоструващ (и платен от бюджета, разбира се) кортеж, това ярко въплъщение на най-примитивното, което може да се пръкне из недрата на т. нар. български народ, е самото доказателство, че Великата просташка революция е победила окончателно в една отделно взета страна. Оттук и то, недостойното даже да бели картофите в парламентарния бюфет, днес председателства върховното представителство на този народ, а той е виждал какво ли не, включително сияйни комунистически примати от ранга на Добри Терпешев.
„И на коча мъдите се клатят, ама не падат“, обичал да обяснява стабилността на народната власт някогашният шеф на Държавната планова комисия, незавършил и трето отделение, но навремето хората поне се смеели на тъпотията, повторена после и от бившия Първи. А публиката в Лом, забележете, дори не смее да шукне, камо ли да се разсмее, когато агитаторката й пробутва саркастичните си лафове, защото знае ли човек… „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“ току-виж изтълкувал смеховете като подигравка и известно усъмняване, че магистралите са „негови“, та по-добре да си траем, страх лозе пази… Макар че е възможно и друго обяснение: „хапливостта“ на ПКП, по лепнатото от собствения й главатар прозвище, изобщо да не е била разбрана, понеже внимателно подбраните за срещата активисти на ГЕРБ са по-прости и от самата нея.
„Ма точно тая ли простотия няма алтернатива, бе?“ – да попитаме на свой ред, като същи председатели на Народното събрание. И точно тая ли безпросветна и безпардонна посредственост ни пази „да не дойдат комунистите“?! Ма то все едно вчера в Лом Георги Марков е написал задочен репортаж за България на коляното си:
„Никой от новите властници не се замисляше, че некомпетентността, умствената ограниченост и често пъти пълната негодност на партийния активист можеха да нанесат далеч по-големи вреди на електроснабдяването, отколкото който и да е умел саботьор… Когато гледах представлението на „Големанов“ от Ст. Л. Костов в Сатиричния театър в София, имах ясното чувство, че с цялата си байганювщина Големанов не можеше да върже и връзките на обувките на нашите партийни Големановци. Те бяха далеч по-арогантни, далеч по-вулгарни, по-напористи, по-безогледни, по-хитри, по-лакоми, по-суетни. Абсолютно никаква капка морал или чувство за отговорност не бяха останали у тях“.
Ако въобще са ги притежавали, защото утайката, изплувала на върха в продължение на 11 години, иначе нямаше да постигне чак такива висини в повсеместната деморализация. И вижте социалната министърка, която някога даваше вид на приличен политик, а сега също говори като готвачка, наричайки дори възпитаните критики към управлението и самата нея „разговор с дъх на яхния“. Понеже това нещо, което е заразило държавата, е по-прилепчиво от всякакви коронавируси и даже от бубонни чуми, не е възможно да останеш здрав и читав – няма как да се опазиш с маска, нито пък след допира до него имаш шанс да се дезинфекцираш:
„Простакът не чака, не знае предел
и стига простакът до своята цел,
Защото простаци край него вървят
и дават му знаци и правят му път (…)
По страшен от СПИН-а, по-жилав от рака,
сега за сега се оказа простакът.“
Ма все едно Радой Ралин също го е писал едва преди седмица, бе, нали? Което си е доста притеснително, ако трябва да сме напълно откровени и доволно самокритични, защото излиза, че на т. нар. български народ често му е трудно да излъчи от дълбоките си пазви нещо по-различно, и то не само поради независещи от него исторически обстоятелства. Както и да го „преценяме“, тази диктатура на простака не се пръкна от нищото; не се дължи и на извънземна намеса или нелепа случайност. Напротив, тя ловко успя да се окопае, да пусне пипала навсякъде и да разврати дори съществена част от онази и без това тънка прослойка, която някога имахме за по-просветена, защото над един милион по градове и паланки провидяха в ГЕРБ и бате Бойко своя звезден час. Домогнаха се до позиции, за които не бяха сънували, и въобще „човекът от народа“ взе съдбините си (заедно с обществения ресурс) в свои ръце. „Хо̀ди пеша, бе! Хо̀ди пеша!“ се качи на мерцедеси и беемвета, охранявано от НСО и полиция като яйце на Фаберже, та точно него има предвид един виден антрополог, когато казва, че „през последните 10 години българинът се чувства по-богат и щастлив“. И докато е ясно, че така той охранява кранчето на кухненската мивка, откъдето се изливат благини за сладко и безметежно антропологстване и през следващите 10 години, също толкова ясно е, че завзелите било високи, било по-скромни позиции около масата посредствености, няма да пожелаят промяна на „това е положението“.
„Във връзка с нарастналия (запазен е оригиналният правопис – б.а.) интерес и невъзможността да се приемат молбите на желаещите да се запишат в „ГЕРБ” – уведомява своите симпатизанти, че от понеделник (17.04.2006 г.) до петък, всяка седмица, в часовете от 16.00 до 19.00 ще бъдат отворени клубове за подаване на молби и автобиографии за членство в сдружението на следните адреси в гр. София…”. Това пишеше още преди 14 години в сайта на бъдещата ПП, което е всичко друго, но не и Политическа Партия, а от днешна гледна точка даже би могло да се тълкува като честна заявка да бъде Просташка. Сетне следваха и адресите, повечето от които се оказаха кафенета и кръчми, а бърз преглед на списъка позволяваше да се забележи, че за живущите в кв. „Хладилника”, например, услугата се извършваше в заведението за бързо хранене „Пеци”, в „Красна поляна” оторизираният дилър беше пицария-бирария „Експрес”, а на ул. „6 септември” можехте да си напишете молбата в малко по-изискана обстановка – бар „Фейсез”. И т.н., и т.н., понеже ГЕРБ обещаваше на българските граждани не само „да ги подготвя във връзка с европейската им интеграция“, ами и да „стимулира и подпомага личностната им реализация”. И вярно стана така – подобна личностна реализация бъдещите Големановци не бяха виждали, като се молим и да не видят „за в бъдеще“…
Големият въпрос е как да се изрине този ужас, но още по-големият е как никога повече да не застане отново на сцената, освен в ролята на Живка от „Госпожа министершата“ – за час-два, колкото трае читалищният спектакъл. Все пак там белградският чиновник Симо Попович само наужким става министър и само наужким неговата „господжа“ се вживява в ролята на дама от висшето общество, докато тук ПП на ПКП съвсем реално и съвсем сериозно възнамерява да векува във властта. Съща Живка, само че по-проста: „Хайде, отивайте си, отивайте си, какво сте ме зяпнали! Махайте се! Вървете да ме одумвате, дяволите да ви вземат! Но помнете, много скоро всичко ще се забрави и ние пак ще бъдем министри!“.
Дълго ги търпяхме обаче, твърде дълго позволявахме на простотията „да разперва пауновата си опашка“, както беше написал един литературен критик за смешно-страшната героиня на Нушич. И кой би могъл да има представа как ще си върнем обратно нормалността, когато нормалното беше „сготвено“ (по главния Простак, пардон, готвач) направо в тенджерата под налягане?
Е, ясно е поне това, че избухването предстои, след което ще оглеждаме щетите. Много ще са те и ще са все много тежки, но най-голямата поне е известна и даже ще ни избоде очите: развала и във власт, и в общество. До такава степен на необратимост, че мумията на Ленин като нищо ще се разкикоти, ако зърне кой в България се грижи „да не дойдат комунистите“, ха-ха. А сетне пак ще подкара вечния си сън на Червения площад, доста по-спокоен, че вечно е и неговото дело.
Любослава Русева, „Редута“