Потресаващ ефект има чудовищния призив на премиера Кирил Петков всеки да дари по една заплата за боеприпаси за Украйна. Обществото се взриви, социалните мрежи бушуват от гняв и негодувание. Върху премиерската глава се стоварва океан от хули – злъчни, обидни, подигравателни: „Киро е малоумен. Или болен… Тъжно , срам , позор… КП спечели омразата на почти цял един народ, само с едно изречение, граничещо с малоумие и наглост!… Докога ще ни управляват психично болни!… Абсолютна мисловна остра недостатъчност… Трябва да си поне луд да дариш пари за убийства! … Чудовищна глупост! … Върховен цинизъм! По-грозно изявление на фактор в държавата не съм срещал!…“
В постоталитарната ни история сме имали различни премиери – имали сме комунисти, КГБ-исти, демократи, монархисти, социалисти, ГЕРБ-еристи, имали сме царе и придворни, но никога не сме имали на този пост абсолютен политически примат, тотално неадекватен за отговорностите, който постът изисква от него. Кирил Петков е единственият премиер в годините на демокрацията, който се срина политически буквално за 100 дни пред очите на обществото.
Не знам какви вихри са бушували в главата му, когато е родил идиотията „дарителство за оръжия“. Това обаче се сблъсква челно с няколко аспекта.
ПЪРВИЯТ е морално-хуманен. Да беше измислил кампания за подпомагане децата на Украйна, за ранените в Украйна, за майките и бременните, за българите в Донецк, за бедстващите без хляб и вода, би било разбираемо. Щеше да предизвика съчувствие. И последователи. Но да призовеш да се даряват пари за оръжия, които сеят смърт – това само болен мозък може да го роди. Ами, ако утре от „Възраждане“ предложат да събираме пари за Русия, какво ще настъпи в държавата?
А може би Петков, в обичайното си раздвоение на личността, е решил да бъде новият Апостол на свободата. Защото само Васил Левски и апостолите на Априлското въстание са събирали пари за оръжия. И от тогава до днес никой не е бил вдъхновен от подобна идея.
ВТОРО, в страна, в която 2/3 от населението е против изпращането на оръжия за Украйна, да инициираш дарителска кампания именно за оръжия – значи си политически несъстоятелен. Или си сляп, или си инат, или си глупав – ако допуснеш, че с PR трик може да обърнеш този убийствен процент. „Изпращането на военна помощ за Украйна изисква политическо, но и обществено единство. В публичното пространство има много крайни мнения по тази тема. Мисля, че е време да обърнем тази обществена енергия в реални действия!„, написа Петков в началото на своя призив.
Единство по темата за войната обаче не може да има и каквито и кампании или разходки до Украйна да се правят, те не биха могли да сближат двете гледни точки. В България тече ожесточен дебат, в самото правителство няма единство. Затова Петков се опитва да прехвърли на обществото отговорността, която трябва да носи той като еманация на властта. Което пък е проява на слабост, граничеща с безгръбначие.
ТРЕТО – социален аспект. В страна, затънала в бедност, с безконтролна инфлация, където възрастните се бият за бутилка олио, да призовеш хората да дарят една заплата, означава липса на социална чувствителност. И това един министър-председател не може да си го позволи. Освен ако не яде всеки ден козунаци за по 50 лева и торти за по 250 лева!
ЧЕТВЪРТО – политически аспект. На Кирил Петков му липсва лидерство. Той не е авторитет нито в парламента, нито в правителството, нито в обществото. Част от междуличностните си проблеми той се втурва да решава не с аргументи, а с неподозирана за масовата публика агресия – налита на бой на коалиционни партньори, които се опитват да му се противопоставят.
В същото време е изключително суетен, с неконтролируемо желание за публична изява. Петков мисли на английски, трудно си превежда на български (затова и речта му е недодялана), бързо се пали и за зла участ на народа е обсебен от болезненото чувство „Държавата, това съм АЗ!“ Едновременно с това е инфантилен и глуповат, което го прави комичен.
Все още не познава докрай механизмите, по които функционира държавата, но е усетил сладостта на властта, чрез атрибутите, които тя му дава. И го е страх да се раздели с тази власт и целия илюзорен свят, който тя осигурява. Затова се гъне и не смее да вземе нито едно истинско държавническо решение. Нескопосано се опита да се оправдае, че като гражданин иска да се пратят оръжия, но като премиер не може да реши това. Някои оценяват реакцията му като малодушие. За мен по-скоро е властолюбие – израз на страха да не се раздели със сладкия бонбон. Но понеже е първосигнален и експресивен (все лоши качества за един политик) Петков не скри, че предлага този „ловък“ ход, за да заобиколи отказа на коалиционния партньор БСП да се присъедини към решението за оказване на военна помощ за Украйна. С това обаче направи още по-абсурден призива за оръжейната си дарителска кампания.
А пък БСП му даде истински политически урок – ръководството на столетницата отказа да праща с него свой представител в Украйна. Защото знае, че това е тъпо и безсмислено. Без ясна цел и конкретика. И че, който го стори, ще носи отговорност пред електората си.
Сега, ако е мъж, Петков трябва да поиска вот на доверие в парламента. Но той няма да го направи. Заради властта.
И вече става опасен за държавата. Защото, държейки кормилото на властта, днес ни „зарадва“ с оръжейна кампания, но утре с клоунската си лудост ще реши, че може да вдигне ветото над Македония и с ококорените си очи ще ни обясни, че това е за благото на двата братски народа. Нищо, че в Битоля му крещяха „фашист“. Той е обещал това пусто вето да падне. Дори цената да е взривената ни държава. И ако ние не го спрем навреме, той ще го направи! В това отношение Петков е последователен – след чудовищната глупост ще дойде ред на чудовищната мерзост!
И следва единственият въпрос – защо мълчи Радев? Той ни го натресе. Той твърдеше, че „ако България има повече министри като Кирил Петков, щеше да изглежда по-друг начин“ (27.10.2021 г.).
Е, харесва ли му начинът, по който изглежда днес България?
И не настъпва ли вече време разделно?
Валерия Велева