Пряката последица от българската конституционна Коледа е „окопаването“ на кадрите на Пеевски и Борисов в съдебната власт
В представите на много българи думата Коледа идва от коленето на прасета, а „тихата свята нощ“ се изживява с безпаметно преяждане и препиване на фона на чалга, пушеци и гърмежи. Тази година езическата традиция беше институционализирана чрез ритуално жертвоприношение на обещаната ни съдебна реформа, на надеждата за почтеност и справедливост. Конституциите, като човешки творения, приличат на създателите си. Неслучайно тази от 1991 г. наподобява проф. Близнашки, а обявените преди няколко месеца промени обещаваха в темелите ѝ да бъдат вградени сенките на Лена Бориславова и Надежда Йорданова. Вместо това от „Държавен вестник“, в който е обнародвана шестата конституционна поправка, изпълзя холограмна кръстоска между Пеевски и Борисов. Тук там, под светлината на ниското декемврийско слънце, набитото око различава фрагменти от Христо Иванов и Кирил Петков.
Обичайно банките и монополистите ни цакат с дребния шрифт в приложенията към договорите.
Избраниците ни в парламента най-често авторитетно ни лъжат
с преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на законите. ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Конституцията от 20 декември 2023 г. показват главната цел на поправките, засягащи съдебната власт – протежетата на Пеевски и Борисов в съдебната система да бъдат бетонирани и наградени за лоялността им. ПЗР предвиждат 6 месечен срок за приемане в частност на промените в Закона за съдебната власт (ЗСВ), свързани с избора на новите Висш съдебен и Висш прокурорски съвет. При добра воля, с обикновено парламентарно мнозинство от 81 депутати, тази промяна може да бъде приета за 6 дни. Многократно лобистки и прокорупционни норми буквално за минути бракониерски са пробутвани между и първо и второ четене на законопроектите. Дори измененията в Конституцията, както ни обеща Пеевски, минаха на второ и трето четене за 10 дни, виртуозно дирижирани от същия „феномен“. Логично възникват въпросите кому и защо са нужни цели 6 месеца за приемане на най-важните за същинската съдебна реформа законови промени. Отговорът е очевиден. Истинските бащи на конституционната промяна –
Пеевски и Борисов обезпечават дългогодишните си човешки инвестиции в съдебната власт,
осигурявайки практически неопределен срок за управление на системата от техните аватари.
Депутатите не могат да бъдат задължени да спазят 6-месечния срок за промените в ЗСВ и 9-месечния срок за избора на новоучредените Висш съдебен и Висш прокурорски съвет. Куп законови норми задължават Народното събрание (НС) в определен срок да избере нови членове на регулатори, съдии в Конституционния съд (КС), инспектори в Инспектората към ВСС … Избраниците ни обаче години наред ги неглижират, когато това е изгодно на парламентарното мнозинство. Така те могат рутинно да забравят или да забавят фактическото учредяване на новите съдебни органи. Според §23 от ПЗР, ако обещаните ни законови промени бъдат приети, Народното събрание и Общите събрания на съдиите и прокурорите трябва в тримесечен срок от влизането им в сила да излъчат т.нар. „изборни членове“ на Висшия съдебен и Висшия прокурорски съвет. Осемте представители на НС в двата съвета следва да бъдат избрани с мнозинство от 160 народни представители, което много трудно се постига дори относно по-безконфликтни теми. Лесно предвидимо е, че дълго ще бъдат търсени консенсусни за трипартидната сглобка кандидати, отговарящи на законовите изисквания, които да бъдат подкрепени от такова мнозинство. Освен че могат да не спазят 6-месечния срок за промените в ЗСВ, депутатите спокойно могат да пренебрегнат и тримесечния срок за избор на новите съвети, както правят това години наред със стария ВСС и с Инспектората към него. Въпреки че в продължение на години НС не можеше да сформира квалифицирано мнозинство за избора на своите квоти в съдебните органи, то не направи избирането им по-гъвкаво с новите конституционни поправки. Това е знак, че умишлено се фиксират de facto непостижими парламентарни мнозинства, като предварително оправдание за липсата на нов избор и за безкрайните мандати на партийните емисари в съдебната власт. В тази насока Конституционният съд (КС) неотдавна услужливо прие, че колкото и да е просрочен мандатът на даден изборен орган, това не го прави нелегитимен. Така, с подкрепата на все по-ретроградния КС,
Народното събрание ни върна при пожизнените длъжности на комунистическия режим.
Тези особености на политическата „инфраструктура“ в България, съчетани с измененията на Конституцията, неумело промотирани като най-съществена реформа в съдебната власт от последните 30 години, потвърждават извода, че пряката последица от тях е „окопаването“ на кадрите на Пеевски и Борисов в съдебната власт.
Останалото е въпрос на светло бъдеще, което Христо Иванов и Кирил Петков усърдно ни обещават. Борислав Сарафов, дясна ръка и бивш съучастник на Гешев в куп беззакония, ще изпълнява функциите на главен прокурор до когато Борисов поиска. Последният няма причина да е недоволен, след като ръководената от Сарафов mрокуратура предвидимо и ритмично прекрати всички разследвания срещу лидера на ГЕРБ – за златните кюлчета в спалнята и Мата Хари, за „Барселонагейт“, за изнудването на Васил Божков…
Тъй като мандатът на действащите Съдийска и Прокурорска колегия е гарантиран поне за следващите 9 месеца, а практически може да продължи неограничено, дори най-дискредитираните административни ръководители на съдилища и прокуратури – лоялни офицери на Пеевски и Борисов, няма да бъдат предсрочно сменени. Тъкмо те организираха фалшифицираните избори за квотата на съдиите в Съдийската колегия на ВСС от юни 2022 г. Тогава се оказа, че от един IP адрес във Върховния административен съд (ВАС) са „гласували“ 200 съдии, въпреки че в сградата са влезли 28 магистрати. Този криминален акт показва, че и новият вот за съдиите, избрани от съдии, които с мнозинството си уж гарантират независимостта на новия ВСС, може безнаказано да бъде фалшифициран. Докато Сарафов управлява прокуратурата, истинско разследване на такива злоупотреби просто няма да има.
Конституционните промени в прокуратурата са неадекватни,
тъй като не корелират с причините за институционалното ѝ израждане, обусловено от задкулисни влияния в управлението ѝ. Единственият начин тези скрити зависимости да бъдат преодолени е като бъдат осветени и регламентирани. Това може да стане, ако прокуратурата бъде включена в изпълнителната власт. Така ще знаем, че тя е зависима и подчинена на министър-председателя, но не защото Борисов така се е спазарил с Гешев, с Цацаров или със Сарафов, а защото ние така сме решили…
Когато прокуратурата е в изпълнителната власт, нейните провали в борбата с престъпността ще са провали и за правителството, а общественият натиск и контрол несъмнено ще подобрят работата ѝ. За да бъде изцелена, болната прокуратура трябва здраво да бъде разтърсена, така че прогнилите ѝ от корупция и злоупотреби „ябълки“ да изпадат. Вместо това и след последните конституционните промени
тя е външно независима, но вътрешно завладяна.
Към съществуващите корупционно зависимости сега се прибавя и рискът от пряко политическо влияние чрез доминиращата парламентарна квота във Висшия прокурорски съвет. Само радикална конституционна реформа на Прокуратурата би могла да я излекува от наслояваната 30 години култура на злоупотреба с власт, корупция и непотизъм. Само така можеше да бъде преодолян и смразяващия ефект на ретроградното Решение № 3/2003 г., с което КС арогантно забрани на идните поколения да моделират съдебната система в съответствие с променящите се обществени условия и потребности.
Освен че не беше прикривана, решаващата роля на Пеевски и Борисов в конституционната поправка прозира и през отработената PR „технология“ за приемането ѝ. Тук нямаше и следа от аджамийски ентусиазъм, с който „Промяната“ се опитваше да прокарва решенията си в публичното пространство – без предварителна подготовка, без отчитане на контекста, без търсене на подходящ момент. Сега видяхме как първо Пеевски преди месец ни обеща подарък – нова Конституция за Коледа. После, при второто четене на проекта ни пуснаха димката с паметника на съветската армия. При третото четене предпразничната вакханалия погреба надеждата за смислен дебат. И тактиката, и таймингът на поправката „феноменално“ обслужиха заблудата, че нещо съществено и полезно се случва в съдебната власт.
Същият извод се налага и от обезличаването на идеята за индивидуална жалба до КС, с която всеки, чиито права са нарушени от закон, противоречащ на Конституцията, би могъл да иска обявяването му за противоконституционен. В началото на дебата за промени в Основния закон тази идея беше подкрепена от всички политически сили. По неведоми причини тя беше обезсмислена и принизена до това страните в съдебен спор да се примолят на съдията, разглеждащ делото им, да попита КС дали законът, който трябва да приложи, случайно не е противоконституционен… За отношението на нашите съдии към Конституцията показателни са следните факти от статията на доц. Златимир Орсов: „Защо на практика Конституцията няма непосредствено действие и не е върховен закон?“ Въпреки че според § 3 от ПЗР на Конституцията, заварените от нея закони се прилагат само ако не ѝ противоречат, от публикуваните в правно-информационните системи над 3,2 млн. съдебни акта, само в десетина съдът е отказал да приложи „заварен“ закон поради противоречие с конституционни разпоредби. Няма публикувани решения на Върховния касационен съд (ВКС), в които да е отказано прилагането на закон, приет след влизането в сила на Конституцията (13 юни 1991 г.), поради неконституционосъобразност. Има обаче поне три определения, с които ВКС отказва да допусне касация по въпроса за нуждата от ad hoc (дифузен) съдебен контрол за конституционосъобразност на такива законови норми.“
Така „сирените“, които ни приспиваха със сладки приказки за съдебна реформа, за върховенство на закона и права на човека, измамно ни лишиха от индивидуалната конституционна жалба, като най-ефективен способ за „демократизиране“ на правосъдието и за фактическото утвърждаване на принципите на правото. Вместо ефективно да брани правата на човека, като базисна ценност на демократичните общества,
КС ще продължи безличното си и все по-вредоносно живуркане.
Лицемерието относно спазването на принципите на правовата държава доби и ново неочаквано измерение. Точно това управление, което дойде на власт със знамето на съдебната реформа, справедливост и защита на човешките права, спря изпълнението на решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Така претендиращата за Шенген и Еврозоната България бе наредена в позорния списък на държави, като Русия, Турция и Азърбайджан, игнориращи решенията на ЕСПЧ.
Междувременно БНР спря интервю на Петър Волгин с Елеонора Митрофанова. Вероятно в търсене на журналистически баланс и реципрочност, Кошлуков свали от екрана на БНТ проф. Петър Стоянович…
За нас остава това, което ни пожела Бойко Борисов от телевизионния екран в компанията на Н. Бареков на 14 декември 2007 г. – „Весела Коледа, Весела Лечева и всички останали…“