Зеленски има право да мечтае да си върне полуострова, но администрацията на Байдън трябва да приземи американската политика спрямо Украйна здраво в реалността.
Последният драматичен пробив на Украйна срещу руските сили близо до Харков предизвика оптимистични прогнози в Киев, Брюксел и Вашингтон. Но руско-украинската война не е свършила.
Силите на Москва, макар и унижени, запазват предимство в числеността, ако не и морално. Освен това руският президент Владимир Путин току-що обяви „частична мобилизация“, призовавайки запаса. Той също обеща „да използва всички средства, с които разполагаме“, имайки предвид оръжия за масово унищожение, химически или ядрени оръжия, за да защити Русия.
Но въодушевлението от победата изглежда разшири военните цели на Украйна. Президентът Володимир Зеленски говори за изпращане на „сигнал“ на жителите на Крим: „ние знаем, че това са наши хора, и е ужасна трагедия, че те са окупирани вече повече от осем години. Ние ще се върнем там. Не зная кога точно. Но ние имаме планове и ще се върнем там, защото това са нашата земя и нашите и хора.“
Има два видими проблема с тази нагласа, ако тя бъде приведена в действие. Първият е разширяване и едновременно с това ескалиране на войната, с неясни ползи. Със съществуващите сили за Киев няма да е лесно да си върне дори Донбас, включително териториите, завзети от руските сепаратисти през 2014 година. Да тръгне за Крим ще бъде много по-голяма задача, потенциален скок в тотална война, поне в рамките на украинските възможности.
Киев ще трябва да наеме и да обучи много повече хора, отколкото са нужни за отбраняване срещу руските атаки. И за такъв успех на Украйна е необходимо доставянето на изобилни количества западно оръжие. В същото време, Москва е слабо вероятно да се оттегли тихо. Крим има значение за тях, защото повечето руснаци гледат на него като на руска територия.
Загубата му ще увеличи политическите последствия от поражението. Путин ще бъде изложен на риск – в много по-голяма степен от страна на твърдите националисти, отколкото от либералните демократи. До тук той отказваше национална мобилизация и използване на ядрено оръжие, но може и да го направи, ако има опасност да изгуби Крим. Както може да постъпи и един последващ крайнодесен режим, за да защити или си върне полуострова.
Поемането на такъв риск от Украйна би принудило Съединените щати и Европа или да увеличат помощта си, съпътствано и с увеличаване на риска от въвличане в активна война, или да изоставят Украйна, след като са поощрили агресивния й курс.
Вашингтон има интерес да помага на Киев да се отбранява срещу руското нападение, но не би имал сравним залог да овластява Украйна при рискуване на регионалната страбилност и мира, поправяйки минали исторически грешки. Зеленски и украинският народ имат право да искат каквото си искат. Но това не е причина Вашингтон да подчини американските интереси на такива предпочитания.
Второ, няма убедителни доказателства, че мнозинството от 2,4 милионният кримски народ иска да бъде „освободено“. Руското анексиране на Крим беше незаконен акт, но вероятно отразяваше преобладаващото настроение на полуострова.
През 1783 г. Руската империя анексира Крим. Той става последната крепост на анти-болшевишката Бяла армия по време на гражданската война в Русия, а след това част от Съветския съюз. В 1954 г. Москва прехвърля полуострова на Украйна. Този акт има малко значение на практика и е продукт на вътрешна съветска политика, чрез която тогава Никита Хрушчов иска да си осигури подкрепа в маневрите за наследяването на Йосиф Сталин.
През 1991 г. Украйна, ръководена тогава от Борис Елцин, помага да се организира разпадането на СССР. Тогавашната Съветска република гласува за независимост, взимайки и Крим със себе си. Вътрешната украинска политика по това време се люшка между Съединените щати и Европа от една страна, (подкрепяна от западните граждани, корените на много от които са в австро-унгарската Галиция), и Русия от друга, (подкрепяна от източните граждани, предимно православни рускоговорящи). През 2014 г. Съединените щати и водещи европейски страни подкрепиха уличен преврат срещу президента Виктор Янукович. Макар и пословично корумпиран, той беше спечелил поста в честни избори. Умерено про-руски настроен, той запази силна политическа подкрепа от Изток.
Когато Европейският съюз имаше нужда от съгласието на Киев за търговското споразумение, Москва направи по-добро предложение, в отговор на което Янукович смени лагерите. Улиците на Киев бяха пълни с гневни протестиращи, представители най-вече на анти-руската опозиция и подкрепени от някои агресивни нео-фашистки елементи. Съединените щати подкрепяха изгонването на Янукович. Виктория Нюланд, заместник-държавен секретар по европейските и евразийските работи, посети Киев, подкрепи протестиращите, смеси се с демонстрантите и проведе станалия известен разговор с американския посланик, записан от руското разузнаване, в който се даваха разпорежданията на Вашингтон кой да влезе в новото правителство.
Ако Москва беше опитала подобни маневри в Мексико, властите в Съединените щати биха получили мащабна истерична криза, биха се позовали на доктрината Монро и биха обявили свещена война. Руският президент Владимир Путин устрои анексирането на Крим. Въпреки че предаността към националното наследство също играеше роля, запазването на ценната военоморска база на Москва в Севастопол беше може би по-важно.
Завземането беше последвано от референдум, резултатът от който се твърдеше, че е 95,5% вот в полза на смяна на държавите. Макар и кампанията да беше нечестна, тези резултати може и да отразяваха действителния вот. Външни наблюдатели масово бяха убедени, че резултатите са като цяло точни и отразяват факта, че болшинството жители на Крим, много от които са рускоговорящи и семействата им са с руски корени, избират да се присъединят към Русия.
Въпреки това очевидно незаконно прехвърляне, неправомерното и насилствено изземане преди осем години не оправдава ответно насилствено изземане днес. Гражданите на Крим не бива да бъдат третирани като военна плячка и да бъдат местени по волята на победителя. Западните страни днес критикуват правителства, които яростно се съпротивляват на отцепвания – станахме свидетели на агресивната война на НАТО срещу Сърбия заради Косово – и не можем с лекота да одобрим военна кампания на Украйна за връщане на Крим.
Народните нагласи могат да се променят, както очевидно се случи в Донбас, след близо декада руско управление.
Последвалите проучвания на общественото мнение показват друго, въпреки че е трудно да се измери общественото мнение при автокрация. При липсата на заявена обществена поддръжка, Киев не би могъл да оправдае разрушаването на Крим, за да го спаси. Разбира се, разположението на Крим представлява добра тема за мирни преговори, които могат да включват осигуряването на международно наблюдаван референдум за определяне на статута му.
До момента правителствата на Съединените щати и на европейските страни имат един отговор на въпроса за целите на украинската война и той е, че Киев решава. И това е вярно, но не означава, че съюзниците трябва да ги подкрепят.
Ангажиментът на Вашингтон е към независимостта на Украйна, а не към всичко, което може да поиска правителството на Зеленски. Разбира се, Зеленски има право да поиска света. Кой знае, Киев може сега да поиска материална подкрепа да превземе Москва и да разтури Руската федерация. Но Съединените щати не са длъжни да подкрепят този план.
Действително, най-важният интерес на Америка в случващата се война е да сдържа ефекта от нея. Това ще рече, че Съединените щати не искат конфликтът да обхване други европейски държави и НАТО, завличайки Америка в нежелана и ненужна война. Вашингтон желае също и да предотврати интензифицирането на настоящата битка и обявяването на пълна мобилизация от Русия, както и прилагането на ядрено оръжие, което би трансформирало конфликта и би увеличило в огромна степен напрежението между Запада и Москва.
И най-сетне, и Вашингтон, и Брюксел имат по-голяма полза от поддържането на работещи отношения с Русия, отколкото от вкарването на руснаците в ескалиращ военен конфликт и подтикването на Москва към по-близки отношения с Китай. Експанзията на военните цели от страна на Украйна подкопава всички тези интереси.
Като цяло, въпреки престъпния характер на руската инвазия, според Джошуа Шифринсън от Университета Мериленд, ограничените интереси на Америка „изискват приключване на конфликта, независимо дали Украйна триумфира срещу Москва“.
Атаката срещу Украйна беше катасрофа за Русия. Нищо чудно, че Зеленски гледа напред към победа и потенциално преформатиране на двете държави и техните отношения. Но неговата презумпция за победа е преждевременна. Въпреки че може да има надежда за руски военен и впоследствие руски политически колапс, това развитие не е по-вероятно от победата над Украйна, която Кремъл първоначално си представяше. Да планираш подялба на територии, докато битката все още бушува, е един от начините да загубиш.
Още по-лошо, войната беше катастрофа и за Украйна. Нейната икономика имплодира, а правителството й оцелява на помощи от чужбина. Жертвите са много, вероятно десетки хиляди. Милиони хора избягаха от конфликта. Бяха унищожени градчета, опустошени градове, бяха извършени военни престъпления. Продължаването на конфликта в името на съмнителни териториални завоевания е лоша сделка. Украйна ще има нужда от младите си бойци за възстановяване на страната.
Защитавайки се, Киев би трябвало да прояви демократичните ценности, приписвани му от Запада. Това включва и приемането на факта, че бивши граждани може и да не искат да се върнат в насилствената му прегръдка.
Украйна направи това, което малко от нейните приятели или врагове вярваха, че е възможно – спря руската агресия и дори си върна загубени територии. Киев също така изложи и крайната военна слабост на Москва. Въпреки че реконструираната Червена армия не е тигър от хартия – тя причини ужасни жертви и неимоверни щети на Украйна – страховете на съюзниците, че тази сила може да завладее континента бяха изобличени като фантазия. Сега е време не само за увеличаване на военните разходи на Европа, но за увеличаване и на военните отговорности на Европа и на прекратяване на сегашното детинско и ненужно осланяне на Съединените щати.
Междувременно Вашингтон и неговите съюзници трябва да започнат да прекрояват подкрепата си за Украйна, така че да се постигне разрешаване на конфликта и изграждане на такъв европейски ред, който най-сигурно да доведе до стабилен мир.
Това не включва кампания за възвръщане на Крим. Зеленски има право да мечтае за тотална победа над Русия, но администрацията на Байдън трябва да приземи американската политика спрямо Украйна здраво в реалността.
Дъг Бандоу е старши сътрудник в Института CATO (проповядващ американска обществена политика основана на свобода на индивидите, ограничено правителство, свободни пазари и мирни международни отношения – б.пр.)
Бивш специален помощник на президента Роналд Рейгън и автор на книгата Foreign Follies: America’s New Global Empire.