Евросъюзът изигра важна стабилизираща роля в България – скара се преди десетина години на мутрите, че се избиват, и те спряха. До този момент Брюксел водеше на отчет 150 поръчкови убийства – всичките неразкрити. Еврокомисията пишеше в докладите си, че се тревожи както от корупцията на високо равнище, така и от организираната престъпност в България. Но преди три години престана да се тревожи от организираната престъпност, защото спря да я вижда. Така благодарение на Европа вече можем да сме спокойни за дълголетието на мутрите.
Статистическата служба на ЕС Евростат обаче наду алармата за друго: България стана европейски шампион по смъртност. Годишно отчита по 15.4 починали на 1000 души, докато средното равнище в ЕС е 10.4 на хиляда (50% разлика). В комбинация със спадащата раждаемост и емиграцията се наблюдава трайно намаляване на населението с 6.6 промила годишно (близо 50 000 души). Това означава, че държавата се топи най-бързо в Европа (заедно с Хърватия, която е на същото равнище, и Латвия, която е малко по-зле по отрицателен прираст). Годишно губим по един средно голям град.
Мутрите са живи и здрави, но застаряващото население мре ускорено. Комуто не харесва – бяга навън. За първи път от 40-те години на ХХ в. българите падат под 7 милиона, а тенденцията според Евростат е до края на ХХI век да станат 4 милиона.
Числата на Евростат и НСИ почти съвпадат и можем да им се доверим. По времето на социализма имаше стабилен демографски растеж и мнозина си спомнят, че всеки момент се очакваше да се роди 9-милионният гражданин на НР България, като дори се чертаеше амбициозен план да станем 10 милиона и да настигнем например гърците. В средата на 80-те години имаше моментен спад от около 100 хиляди души, но се смяташе, че е преодолим. Трайният срив започна през 90-те години с възхода на клептокрацията, която за благозвучие се идентифицира с демокрацията. Това са само сухи числа – нищо политическо: до 2001 г. се стопихме с 1.7 милиона души и за първи път от 1960 г. паднахме под 8 милиона. Темпът беше много висок поради отприщената емиграция. После настана равномерен упадък и за 20 години загубихме още 1 милион българи, с което се върнахме в състоянието на довоенна България.
Равномерният упадък означава, че и факторите, които го генерират, са равномерни. Лесно може да се забележи, че негативната стабилизация се съчетава със стабилизация на мутрокрацията. От чисто разбойничество тя премина към имитация на порядъчен бизнес и системно овладяване на държавните структури. Това бе достатъчно за Брюксел да престане да я нарича организирана престъпност. Докато й четеше лекции за върховенство на закона, управляващата каста установи тотален контрол над трите власти плюс хилавата „четвърта власт“ (медиите). Специално за медиите Еврокомисията си затвори очите, че бяха купени от мафията с пари от еврофондовете.
Новият тоталитаризъм
за разлика от предишния не можеше да затвори границите и да отчита демографски възход. Българите се разочароваха много бързо от предаването на щафетата между двете системи и изразиха отношението си главно чрез краката си. Които можеха, се отправиха накъдето им видят очите. Замяната на политическия тормоз с криминален бе най-отвратителната съдба, която можеше да се стовари върху населението. При политически поврат от диктатура към демокрация обикновено първата работа е да бъдат пуснати на свобода политическите затворници. В България пуснаха криминалните да шетат сред народа.
Миналата година светът отбеляза 230-годишнината от падането на Бастилията през 1789 г. Бунтовните парижани я атакували не за друго, а за да вземат барут и гюлета, защото служела за арсенал. Тъй като още от Средновековието загубила смисъла си на отбранителна крепост, била използвана и за затвор, но рядко. Когато бунтарите проникнали в нея, открили само 7 затворници. Единият бил аристократ, сексуален маниак, който в суматохата успял да се измъкне и така следите му в историята се изгубили. Двама били луди и борците за граждански права ги пратили от хуманни съображения в лудница, но там условията били по-лоши, отколкото в затвора. Четирима били фалшификатори, които измамили банкери. Щом разбрали това, френските революционери ги върнали в затвора още на другия ден. Ако събитията се бяха развили като криминалната революция в съвременна България, тия четиримата щяха да станат я крупни бизнесмени, я министри.
На чужди дипломати им направи впечатление, че в България се обсъждаше като голямо събитие изборът на главен прокурор. В други държави хората не обръщат внимание на такава рутинна и строго професионална процедура – даже мнозина не знаят и не се интересуват как се казва главният им прокурор, освен ако не изпълнява и функцията министър на правосъдието.
Кое оправдава такъв интерес?
У нас главният прокурор се възприема като гарант на криминалното статукво, защото и петимата, които се изредиха от зората на прехода, не дадоха косъм да падне от главите на държавно обгрижваните клептократи. Гражданите, които се чувстват твърде безпомощни, се надяват, че само чудо ще ги спаси. Чакат да се появи най-сетне достоен за поста човек. По същия начин се надяват да забогатеят по чудо от търкане на лотарийни талончета. Всеки знае, че криминалитетът е завардил паричните източници и развитието на каквото и да е предприемачество зависи от неговата воля и съгласие (които също си имат цена). След като в България не стана чудото с избирането на нов главен прокурор, обществото се успокоява, че за първи път ще има резервен вариант с появата на първия европейски прокурор, чиято служба ще заработи от тази година. И гледа с надежда румънката Лаура Кьовеши, която поне доказа, че не е плашлива пред високопоставени криминални авторитети.
По принцип демографските процеси не са праволинейни и могат да претърпят обрат при значителна промяна на обществената среда. Когато има подем и обща оптимистична нагласа, хората не само не бягат от страната си, но и се решават да отглеждат повече деца. При униние се свиват и мислят за оцеляването си ден за ден. Сега сме в такъв етап и той е много продължителен – вече три десетилетия. Неслучайно българите се класират сред нещастните народи. Статистиците на Евростат не са способни да прогнозират обществените обрати, а могат само да посочат какво ще стане, ако нищо не се промени. В този смисъл тяхната прогноза е песимистична. Но като се знае, че на клептокрацията никога не й стига, изтребването на българското население може да не запази равномерния си ход, а да се ускори в определен момент. Тогава прогнозата на Евростат ще ни се стори оптимистична.
Четири милиона българи в края на века все пак ще са половината от онова, с което България навлезе в своята криминална епоха. След 80 години, когато бъдат на власт внуците и правнуците мутрета, наследили награбеното, няма да се хвалят като Тодор Живков, че са построили две Българии, а ще казват, че са опазили половината… да им слугува.
Светослав Терзиев, „Сега“