След седмици на брутални и кървави боеве между арменци и азербайджанци в спорния анклав Нагорни Карабах и околните райони, бе обявено спиране на огъня. Изправена пред поражение арменската страна в по-голяма или по-малка степен капитулира. Руски миротворци вече пристигат, за да наложат новата сделка за примирие.

Това е решаващ момент. Военната и политическа карта на региона на Южен Кавказ се промени фундаментално. Бяха спасени човешки животи. Стотици хиляди азербайджански бежанци, прокудени от конфликта в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век могат да отпразнуват възможността да се завърнат по домовете си. Арменците обаче се чувстват съсипани и изплашени.

Геополитическата картина не е толкова приятна: Това е сделка постигната от два големи авторитарни съседа, Русия и Турция, които сега могат да я използват, за прокарват собствен самовъзвеличаващ дневен ред. За тях имат значение войските и транспортните коридори, а не хората. САЩ, въпреки че са официален посредник, наред с европейски страни, са държани настрана, и заплащат цената на години дезангажиране с конфликта.

Конфликтът, който датира от 1988 г. в съвременните си измерения, може да претендира за най-неразрешимия спор в Европа. Той изправя стремежите за самоопределение на анклава Нагорни Карабах, чието население в мнозинството си са арменци, срещу правата на Азербайджан за териториална цялост според международното право. Почти неспособни за диалог двете страни искат да разрешат спора си със силата на оръжието. През 90-те години на миналия век арменската страна надделя с цената на големи жертви; На 27 септември Азербайджан предприе военна офанзива, за да се отърси от това поражение и да си възвърне загубените територии.

Големият обрат дойде в нощта на 9 срещу 10 ноември. След шест седмици на боеве, в които Азербайджан завладя големи части от изгубените територии, арменското ръководство, изправено пред военен крах на фронта, се съгласи в отчаянието си на сделка за примирие, съдържаща девет точки, и обявена в Москва. Обявяването на сделката предизвика размирици в арменската столица Ереван. Премиерът на Армения Никол Пашинян може да не оцелее в тази криза, с която се справи зле, произнасяйки патриотични речи, но проваляйки се в опитите за сериозни дипломатически усилия за излизане от нея. Ввсеки негов евентуален наследник обаче няма да има алтернатива, освен да приеме сделката.

Човешките загуби в новия конфликт са огромни. Окончателният брой на убитите войници се очаква да надвиши 5000 души. Повече от 100 цивилни станаха жертва на конфликта.

Азербайджан е големият печеливш. Преди повече от 26 години, той понесе унизително поражение на бойното поле, като отстъпи и спорния анклав Нагорни Карабах, и всички околни райони на арменските сили. Сега, след като надделя в новата война той е готов да си възвърне тези територии, като позволи на повече от половин милион прокудени азербайджанци да получат право, да се завърнат. Нещо повече Азербайджан задържа Шуша, исторически град, разположен в планината, в самото сърце на анклава, наричан от арменците Шуши, който има голямо културно значение, и преди това е бил населен предимно от азербайджанци.

Русия, която подготви сделката, също спечели от нея. За разлика от други конфликтни зони в бившите републики на Съветски съюз, тя никога не е успявала да си осигури „военно присъствие“ в зоната на конфликта в Нагорни Карабах. Сега тя постигна това чрез разполагането на 1960 руски миротворци. Това неочаквано дава на Русия засилено военно присъствие в регион, където беше започнала да губи влияние.

Турция също печели. Оказвайки на съюзника си Азербайджан решаваща военна подкрепа, тя си осигури добри перспективи за транспортен коридор, който да разшири съществено хоризонта й на изток, минавайки от Източна Турция до Каспийско море през азербайджанския ексклав Нахичеван – на практика нов търговски маршрут, стигащ чак до Централна Азия.

Арменците са травмираните губещи. Те платиха много тежка цена за неумелото водене на военните действия и за годините на неотстъпчивост за азербайджанските територии, окупирани от тях в началото на 90-те години на миналия век. Единственото, което можеха да спасят със сделката, е да запазят голяма част от оспорвания, населен преобладаващо с арменци анклав, включително главния град Степанакерт, и да си обезпечат защитата на руските миротворци. Арменците обаче отстъпиха на азербайджанските сили и части от самия Нагорни Карабах. Окончателният статут на анклава все още не е определен.

Споразумението, подготвено от Русия, е само от една страница и съдържа много нерешени въпроси и потенциални капани. Внезапността, с която то бе сключено, ни връща към безжалостния модел на политиката на великите сили от началото на 20-и век.

За първи път от точно 100 години, от есента на 1920 г., Русия и Турция ще имат войски на терен в региона. Тогава, точно както много царе и султани са правили преди тях, Владимир Ленин и Мустафа Кемал Ататюрк диктуват условията, за да начертаят нови граници и сфери на влияние. В онези времена, както и сега, Русия и Турция изключват западните държави от процеса на вземане на решения.

Много „мирни споразумения“, постигнати от световните сили по цялата планета, пропаднаха или се провалиха, защото проблемите, които съставляваха тяхната основа, останаха нерешени, а ощетените страни в конфликта съдействаха за техния неуспех. Ако тази сделка не е достатъчно солидна, в частност, за да позволи на арменците в Нагорни Карабах да се почувстват в безопасност и защитени, тя може да се провали по същия начин и да разпали нов конфликт.

За да се постигне устойчив мир между Армения и Азербайджан е необходима сериозна работа по редица проблеми. Те включват: улесняване на безопасното завръщане на бежанците, възстановяване, разминиране, хуманитарна подкрепа, разследване на нарушенията на човешките права и отваряне на достъпа до изолирания анклав Нагорни Карабах за международни организации и служби на ООН. Над всички тези проблеми е надвиснал въпросът за яростния сблъсък на историческа и национална реторика, което прави Нагорнокарабахския конфликт един от най-острите в света.

Това са проблеми, по които политиците в Москва и Анкара нямат почти никакъв опит или интерес. Западните страни и международни организации обаче могат да окажат голяма помощ за тяхното решаване. Това изисква известно смирение за това колко малко се ангажираха те с конфликта през годините и относно едно необичайно сътрудничество с Русия. По-широкият международен принос обаче е от ключово значение. Това, което бе подписано на 9 ноември, бе само сделка за Нагорни Карабах. Много повече е необходимо за претворяването й в траен мир.

„Ню Йорк таймс“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *