Парламентарната република победи президентската
Ние върнахме центъра за вземане на решенията там, където е неговото място – в България
Гълъб Донев
–––––––
Втренчени в детайлите по съставянето на правителство, можеше да изпуснем от погледата си главното събитие – как парламентарната република се защити от напъна за квазипрезидентска република. В държавата се водеше прикрита битка за подмяна на конституционния ѝ строй, която убягваше от погледа на мнозина, но бе в центъра на вниманието на нейния главнокомандващ президента Румен Радев. Неговите невъздържани реакции срещу рутинната конституционна процедура за връчване на мандат и след това за полагане на клетва от новия кабинет в Народното събрание дадоха изблик на гнева му от поражението.
Планът на Радев се провали
Със сърдит тон той напусна парламента на 6 юни точно когато се изпълняваха химните на България и на Европейския съюз. Вместо да ги изслуша мълчаливо изправен, както изисква държавният протокол, той наруши представителната си функция, вменена му от конституцията, и се отправи бързешком през коридорите със злословие срещу церемонията въпреки ясно звучащите тържествени звуци. Президентът избяга от терена, където приключи важна битка за националната и европейска ориентация на държавата.
По същото време неговият отиващ си пълномощник начело на служебната изпълнителна власт Гълъб Донев не спираше да повтаря: „Ние върнахме центъра за вземане на решенията там, където е неговото място – в България“. В ненужното си самохвалство той дори не схващаше, че разконспирира главната цел на президента – да измести центъра на властта. Пропускът му да каже откъде го е върнал показваше неудобството да разкрие цялата истина. А тя е, че в обкръжението си от ласкатели Радев се бе изкушил от спомена за еднолична власт, която България отхвърли преди три десетилетия. Той се дърпаше също от общоевропейските решения, въпреки че държавата доброволно участваше в тях чрез споделяне на суверенитет. Идеята за изолация на България обслужваше само неговите лични амбиции за неподлежаща на контрол власт. Всички авторитарни режими започват консолидирането си чрез самозатваряне, защото са егоцентрични.
Най-възмутителното е, че Радев се възползваше от принципа:
Колкото по-зле за държавата – толкова по-добре за мен
Компрометирането на парламентарната република чрез дезорганизацията ѝ работеше в полза на неговата концепция да се представя за център на стабилност. Желанието му безвремието в страната да продължи колкото може повече пролича в недопустимия му призив Николай Денков да върне мандата си неизпълнен. Това означаваше властта да остане в президентските ръце чрез служебното правителство.
Щом тя започна да му се изплъзва, разбра, че му е минало времето. Килна си фуражката „на уволнение“ и погледна с досада устава (конституцията). Сякаш вторият мандат стана за него като втората година за стария войник, който не си мери думите и жестовете спрямо младшите, дошли по-късно на служба. Подчиненото му служебно правителство подложи по войнишки обичай на тормоз новобранците от идващото правителство, като освободи от министерствата едновременно всички заместник-министри, за да няма приемственост и рестартът на нормалния управленски процес в държавата да се затрудни. Но като военен трябваше да знае, че саботажът (по израза на Николай Денков) е признак на слабост и подлост, а не на сила и достойнство.
Вдигнатият юмрук срещу мутрите в съпровод с вицепрезидентката Илиана Йотова нямаше нищо общо с тържествения образ на статуята на партизанина и партизанката от паметника на Братската могила в София. Заблудата, че се е появил нов народен закрилник, бързо се разсея, щом го омая властта. От него не стана борец срещу българската мафия, защото тя бе заквасена с руски квас – както и неговата собствена политическа кариера. Юмрук срещу мафията би означавал и юмрук срещу нейните покровители в Москва, които никога не са изричали упрек по неин адрес. Затова след масовите протести през 2020 г., които му отвориха пътя към изпълнителната власт, думата „мутри“ отпадна от политическия му речник.
В резултат на непреодолимите си обвързаности
Радев показа лоша ориентация
както във външната, така и във вътрешната политика. От „Крим е руски“ и „Русия ще спечели войната“ до „този мандат е вече дискредитиран“ – бяха все паметни реплики, заради които думата му престана да тежи както на международно, така и на национално равнище. Уверенията, че е приеман добре в Европа, станаха смехотворни, след като се видя как разговарят с него европейските лидери на последната среща на високо равнище, където представляваше България на 1 юни. Неговата пресслужба пусна снимки от срещата в Молдова на Европейската политическа общност, които трябваше да ни убедят, че не е изпаднал в изолация.
В действителност се виждаше обратното – досадата и неуважението, които предизвиква. Урсула фон дер Лайен бе скръстила ръце в отбранителна поза, докато го слуша, че „въпреки последните мрачни разкрития в България, страната ще се съхрани като демократична държава“. Мрачните разкрития бяха „скандалните записи“ за разговори на Кирил Петков с Фон дер Лайен за влизане на България в еврозоната. Също със скръстени ръце пред гърдите го слушаше и нидерланският премиер Марк Рюте, когото Радев агитираше, че трябва да пусне България в Шенгенската зона, защото вече се била поправила благодарение на служебната власт. А председателката на Европарламента Роберта Мецола направо си държеше дясната ръка в джоба при кратката среща с Радев – вероятно за да не се ръкува с него.
Губейки международен и национален авторитет,
Радев започна да си търси убежище в местната власт.
По думите на Корнелия Нинова той се е заел да прави „кметска партия“. Несъмнено лидерката на БСП не му е почитателка, но доколкото има поглед върху генезиса на неговия възход и падение, е способна да улавя президентските сигнали. След като две години се е дрогирал с власт, Радев трудно ще се върне към ролята си на главен церемониалмайстор в държавата. Заедно с остатъците от своето воинство той ще се окопае в очакване на нов пробив в парламентарната република, за да се възползва от конституционната пролука за съставяне по негова еднолична преценка на служебно правителство. Такава заявка вече направи на изповодяк на правителството на Гълъб Донев: „Вярвам, че управленският капитал, който натрупахте, няма да бъде пропилян. България ще продължи да разчита на вашия професионализъм, отговорност и пример“.
Тази възможност ще продължи да съществува, ако парламентът не събере квалифицирано мнозинство за промяна на конституцията. Назначаваните от президента безконтролни служебни правителства са недомислица със съмнителна легитимност в една парламентарна република. Вместо тях всяко правителство, дори когато е в оставка поради вот на недоверие, трябва да продължи да изпълнява макар и ограничени функции до избирането на следващо редовно правителство. Въпросът не е за позиционирането във властта на една или друга личност, а за защита на парламентарната демокрация от мутиралата президентска автокрация.
Светослав Терзиев, Сега