Не плачете за жълтите павета, плачете за кръвта по тях, която няма как да бъде отмита. Кръвта на децата и бащите ви от двете страни на барикадата.
Плачете за обгазените и за обгазяващите. Плачете с горди сълзи за тези, които хвърлят светлина в мрака над България и с гневни сълзи за онези, докарани от различни краища на България униформени, за да припечелят „някоя кинта“. Плачете за комшийката си, която лее горки сълзи за две павета, а забравя системата, която убива детето й.
Плачете за засипващите с претенциозни самовлюбени постинги виртуалното пространство, измислили си циркаджийски автобиографии, само за да забележите покрай „гражданската“ им позиция и личното им творчество. Плачете за дълбокомислените въпроси „Като си отидат тия, кои ще дойдат?“ 200 + 500 + 45 + 30 години точно тези въпроси с преклонени въпросителни не са ли достатъчно доказателство, че първо се изрязва тумора, после се надяваме да не рецидивира.
Плачете, размишлявайки над старата истина, че хората не трябва да се страхуват от тези, които са им приятели, защото те единствено могат да ги предадат, че човек не трябва да се страхува от враговете си, защото те могат единствено да го унищожат, а да се страхува от безразличните, защото те правят и едното, и другото.
И не ви давам наклон на моралните везни нито в едната, нито в другата посока – на техните блюда всеки сам слага грамовете. Сълзотворният газ е опасен само за тези, които реват с крокодилски сълзи над клавиатурите си. Тези, които са физически поразени от него, измиват лицето на България. И прочетете Ботев – вехтия войвода, който ни завеща „силно да любя и мразя“. За „да каже нявга народът“… Народе????
Маргарита Петкова, фейсбук