Дворецът „Царска Бистрица“ е собственост на Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза. Това реши окончателно Върховният касационен съд (ВКС), с което сложи точка на дългогодишната драма около един от т.нар. царски имоти.
Съдът приема, че дворецът е бил построен с лични средства на дядото на Симеон – цар Фердинанд I. Съдът отхвърля аргументите на държавата, която претендираше, че е собственик на имота. От регионалното министерство, което водеше делото, са настоявали, че имотът е държавен на три основания.
Горите не са само държавни
Първо – по силата на Закона за горите от 1897 г. с презумпция, че държавата е собственик на горите. В решението си съдът обаче подчертава, че както този, така и в по-късно приети закони, се посочва, че горите се делят на държавни, общински и частни. И цитира крепостни актове, от които става ясно, че Фердинанд е започнал да купува земи в района още през 1901 г. И преди, и след това не са издавани документи, че въпросните земи са държавни. Обратното – имотите са посочвани като „частна гора на Царя“.
Свидетели, но не и очевидци
По делото са разпитани няколко свидетели, които, противно на обичайната съдебна практика, не са били очевидци на покупката и построяването на двореца. Вместо това са разказали какво са чули от своите предци, които пък са били близки до царското семейство.
Въпреки това съдът е решил да приеме показанията им.
„Съдът може да основе фактическите си констатации относно извършено строителство и осъществено владение и на свидетелски показания, които не почиват на преките впечатления на свидетеля в хипотеза, при която строителството е извършено, а владението – осъществено в отдалечен период от време спрямо момента на разглеждане на правния спор, ако източникът, от който свидетелят е получил информацията е известен и достоверен, доколкото процесуалният закон не установява забрана за това… Сам по себе си фактът, че свидетелските показания не почиват на преки и непосредствени възприятия, не може да обоснове извод за тяхната недостоверност, а оттам и констатация, че твърдените от свидетелите факти не са се осъществили„, пише в решението.
Според въпросните показания строителството в Бистрица е започнало още през 1901 г. с идея да бъде ловна хижа, тъй като Фердинанд смятал, че мястото е удобно за лов на глухари и планински излети. Хижата била довършена през 1903 г., а новата част от двореца е строена в периода 1908-1912 г. Сградите са строени с лични средства на царя, вероятно получени като наследство след смъртта на майка му Клементина.
По делото се цитира писмо от руски дипломат до руския зам.-министър на външните работи от 1912 г., в което се казва:
„Имуществените дела на царя далеч не са в блестящо състояние: от една страна той е накупил и настроил в България прекалено много, а княгиня К., която и без това похарчи в България много за укрепване на престола на сина си, не даде в завещанието си, както се очакваше, особено предимство на своя любимец, който така получи след смъртта на майка си от 600 до 700 хиляди франка годишен доход и нищо повече„.
По същото време Фердинанд е взел и заем от 3 млн. франка, т.е. разполагал е със средства за строителството, пише съдът. В застрахователна полица от 1923 г. пък сградите били описани като негова собственост.
„Доказателства сградите да са строени със средства, отпуснати от държавния бюджет с такава цел, по делото не са представени – в представените по делото бюджети за приходите и разходите на Царство България подобно перо не е предвидено. Посочени са като общ размер сумите, предвидени за Цивилната листа на Н.В.Ц., но не и за какво така отпуснатите средства са били използвани. Доказателства за отпуснати с такава цел разходи в периода до обявяване на Независимостта, в който период, както беше отбелязано по-горе са били построени сградите, по делото също не са представени„, пише в решението.
По давност
Вторият аргумент на държавата е бил, че интендантството на царя е станало собственик по давност, след като са били в негово владение 30 години. Поради което би следвало имотите да се върнат на държавата след закриването на интендантството.
Според съда обаче това не е правилно – институцията е била натоварена да се грижи за имотите на Фердинанд след абдикацията му и няма как да е придобило „Царска Бистрица“ на това основание. Преди 1918 г., когато царят още е в България, няма данни интендантството да е имало фактическа власт върху имотите, установява съдът. След това цар Борис III ги владее. На интендантството само е възложено да се грижи за имотите.
„Последователно в българското законодателство след Освобождението и до наши дни се провежда принципът, че онзи, на когото е възложено управлението или представителството на чуждо имущество, не може да свои това имущество против онзи, когото представлява или от чието име и за чиято сметка управлява това имущество… Този принцип следва да намери приложение и в настоящия случай, като се приеме, че интендантството не може да завладее, т.е. да има фактическа власт и да свои за себе си частните имоти на царя„, пише в решението.
Противоконституционен
Третият аргумент на държавата е бил, че е собственик, защото със закон то 1947 г. имотите на Фердинанд и Борис III са били конфискувани. Този закон бе обявен за противоконституционен през 1998 г. Заради казуса с „Царска Бистрица“ ВКС реши да попита Конституционния съд какви са последствията от обявяване за противоконституционен на закон с еднократно действие, какъвто е случаят. КС отговори, че законът е невалиден след приемането на новата конституция през 1991 г.
Съдебна сага
Сакскобургготски и държавата се съдят за собствеността на имотите от години. Досега съдът постанови, че държавата е собственик на дворците „Кричим“, „Саръгьол“ и „Ситняково“. Продължават делата за двореца „Врана“, както и за 16 500 декара гори в Рила.