Властта изгуби връзка с реалността
Александър МАРИНОВ, Банкер
С натрупването на все повече неопровержими факти за провалите на властта и за „приноса” на упражняващите я субекти, а също в резултат на падането на бариерата на страха, списъкът на епитетите, с които народът обозначава управляващите и тяхната прислуга, набъбва и се радикализира. Използват се цветисти думи и изрази, отразяващи: склонност към системно присвояване на чужди (публични и частни) блага, неспазване на законите и неуважение към моралните правила, постоянно говорене на неверни неща, слаби интелектуални качества, ниска социална отговорност и др. Напоследък все повече граждани твърдят, че поведението на властимащите издава и сериозни ментални отклонения.
Все още обаче не се обръща внимание на една характеристика на властващата върхушка, която обяснява в голяма степен както причините, така и интимната същност на случващото се. Някак пропускаме, че през последите години живеем в условията на рядко срещан в напредналия свят модел на управление – парвенюкрация. Ако перифразираме едно клише от идеологическия арсенал на стария режим, навлезли сме в епохата на победилата парвенющина. Можем да се надяваме, че тя ще бъде по-кратка от тази на „победилия социализъм” (и на тези, които обявиха „Победихме с малко, но завинаги”.
Тази празнота в диагнозата на днешното ни битие изглежда още по-странна, ако си припомним великолепните анализи на психологията на парвенюто, оставени ни от Иван Хаджийски. Но тъй като Хаджийски е не само народопсихолог, но и социолог, той отива много по-далеч, изяснявайки социалните условия, които пораждат парвенющината и я подхранват до опасни за съществуването на обществото мащаби.
Разсъжденията на Иван Хаджийски звучат удивително актуално, нищо че са предизвикани от наблюдения на действителност с почти стогодишна давност. Този факт може да се тълкува в песимистичен дух – като опровержение на предпоставките и надеждите на автора на „Оптимистична теория за нашия народ”. Но това е друга тема.
Нека започнем от идентифицирането на явлението. Според Хаджийски парвенющината „обективно е преминаването на един или много субекти от едно по-низшо обществено положение или среда в по-висше, и то чрез скок”. Скокът в социалния статус (рязко издигане във властово, материално или светско отношение), влиза в драматично противоречие с невъзможността на тези индивиди и групи да претърпят съответна промяна в манталитета (в „нрава”, както го нарича авторът). По думите на Хаджийски „тия скокове ние наблюдаваме не само при отделни личности, но и при цели партии”. Интересни от научна и морална гледна точка са именно неестествеността и комичността на усилията на парвенютата за нагаждане към новата среда. Но трябва да помним и поуката от китайското проклятие „Дано ти се падне да живееш в интересни времена”.
Насечената от драматични обрати българска история неведнъж е предизвиквала подобно преобръщане на пластовете. Тук несъмнено попадат и трите десетилетия на прехода. Но без съмнение „преминаването чрез скок от един жизнен комплекс в друг, от едно самочувство в друго” прие фрапиращи мащаби през последните десет години. Героите на тези превъплъщения от първите десетилетия на ХХ в. са идентифицирани от Иван Хаджийски така: „новите богаташи, бюрократи, успели по пътя на лазянието и примерна служба от низши слоеве, издигането до държавнически постове от големи социални движения на хора, които никога не са вярвали и не са се готвили за това; политическите ренегати, потурнаците, преминаването от робското състояние на един покоряващ се войнишки автомат към командващ пост и даже като фелдфебел, видни обществени личности, хора с власт над другите и пр. и пр., без да са имали семейната традиция, семейното възпитание и спонтанното органическо самочувствие за новата жизнена среда”.
Звучи удивително съвременно, нали? Все едно авторът с помощта на машина на времето се е пренесъл в залите на Народното събрание и Министерския съвет, в студията на телевизиите и пр. обслужваните профили (на четири колела) в социалните мрежи. Както и изводът, че парвенютата никнат като гъби във „времена на стопанска и политическа контрабанда”. “ Колкото едни пътища за преуспяване са по-бързи и по-лесни – отбелязва Хаджийски – толкова повече се доближават до най-откритите и безусловни видове на пиратството: стопанско и духовно (демагогията)”.
През последните месеци много хора не могат да си обяснят нелогичното, неадекватно, дори индикиращо психични проблеми поведение на множество водещи фигури във властта. Диагнозата на Хаджийски подсказва един възможен отговор – след като са преживели невероятен социален скок (до най-високите постове в държавата), парвенютата започват да вярват в чудеса и губят връзка с реалността, получават замайване от възможностите си, „стават жертва на една надоценка на собствените си сили, което често става фатално за крайните успехи на живота”.
От друга страна, парвенюто „почва да обожествява себе си, да се смята за нещо изключително и да се отнася към другите като към стадо некадърници”. Гордостта от собствената му личност го разпъва, тя трябва да бъде споделена. Така Хаджийски фиксира още една типична черта – отвратителното самохвалство на парвенюто.
„Всеки разговор се почва, повива и свършва с новата ос на земята: „Аз”, „Аз” и „Аз”. Познато, нали? „Аз разпоредих, аз ви дадох, аз построих”. Характерните дразнещи елементи в поведението на парвенюто – влечение към луксозно облекло и скъпи аксесоари, униформа, позьорство, самохвалство или платено хвалене, важничене, гримаси, употреба на чуждици, цитати на известни личности и т.н., според Хаджийски имат за задача „не само да докажат на другите, а да убедят и вдъхнат у парвенюто собствено достойнство”. Друго си е, ако заявиш: „Кардинални промени биха развалили концептуалния корпус на бюджета”.
И тъй като въпросът как изглежда в очите на другите и за какъв го смятат е основен въпрос за парвенюто, това, както пише Хаджийски, се превръща в една „непрекъсната ипохондрия с болезнени форми”. Парвенюто мъчно понася дори случайни жестове на незачитане и неуважение („Ще му размажа физиономията, защото не се съобразява с мен”). Всеки поглед, всеки поздрав, всяко обръщение на другите играе ролята на огледало за достойнството на парвенюто, което е в пълна зависимост от тази преценка.
Иван Хаджийски доста точно е предвидил упадъка и края на властващия днес над нас тип: „Ако достойнството си той дължи на един обществен пост, за който не е дорасъл, когато куражът и умът му го напуснат, неговите последни аргументи остават ползованието на поста”. Без съмнение ще се реализира закономерността, че предвид особеностите му, „животът често пъти превива врата на парвенюто и то се сгромолясва със същата бързина и шум, с каквито се е създало”.
За съжаление, тепърва ще разберем в пълна степен какви са последиците (икономически, политически, морални) от Ерата на Парвенюкрацията.