Стана като в пословицата „Те не го пускат в селото, той пита за поповата къща“. Мине – не мине, и на премиера Бойко Борисов му се приходи на престижно гости. Сега шлагерът е Еврозоната. Същото беше и когато си мислеше, че ще е по-лесно да влезем в шенгенската зона, защото като полицейски шеф познаваше критериите за опазване на границите.
От началото 2011 година чакаме в пълна готовност да бъдем приети в Шенген. Спомняте ли си какво говореше тогава? „Още днес България би могла спокойно да бъде приета в Шенген. Има една сграда да доизмажем и се надявам до края на февруари да я направим“ (02.02.2011). Всеки момент трябваше да прекрачим прага, но си останахме с вдигнат крак. Това беше преди 9 години, но
Борисов пак е тук и речникът му е същият:
„Имаме да изпълним само едно условие, ще го направим незабавно и ще кандидатстваме отново за Еврозоната“. Каза го на 10 април 2020 г. в присъствието на министъра на финансите Владислав Горанов, който уточни, че става дума за капиталовата адекватност на „една банка“. С други думи, да доизмажем фасадата на една банка и придобиваме европейски сертификат за годност да въведем общата валута. На брифинг миналия вторник (21 април) дори посочи твърд срок за работата на мазачите – до края на текущата седмица, когато документите за влизане в чакалнята на Еврозоната ЕРМ-2 трябва да бъдат окомплектовани.
Трудно е да се преброи колко пъти Борисов се зарече и отрече от Шенген и Еврозоната. Вярно е, че последния път не се отрече, а само се „огъна“. Навръх Великден разговаря с председателката на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен, за да отвърне на празничните й пожелания със заявка България да ускори присъединяването си към ЕРМ-2. Едва ли точно тя ще му реши проблема, защото Еврокомисията подкрепя България и за незабавно влизане в шенгенската зона, но от това не произтича нищо. Борисов определя себе си като „прост“ (простонароден) човек, а има една пословица, че
„Простият човек и на Великден си е прост“
Няма съмнение, че България трябва да кандидатства и за Шенген, и за Еврозоната, защото е длъжна да го направи (когато е готова) съгласно присъединителния си договор за членство в ЕС. Но тъй като това няма да стане едновременно, едното ще предшества другото. Исторически погледнато, най-естественият път за държавите е първо да се присъединят към шенгенската зона, а после – към Еврозоната. Има само две изключения, и то на островни държави – Ирландия и Кипър. Причината е, че доверието се изгражда постепенно. По-лесно е да пуснеш гости в хола си, отколкото да им покажеш чекмеджето в спалнята, където държиш парите си.
Отварянето на вътрешните граници носи по-малък риск, защото в договорите съществуват възможности за затварянето им при настъпването на кризи – каквато бе мигрантската през 2015 г. и сегашната с коронавируса. Достатъчно е държавите да уведомят другите за уважителните причини и си развързват ръцете да действат в защита на националните си интереси.
При Еврозоната положението е друго. За нея не е предвиден механизъм за напускане или изгонване на страна, която след приемането й започва да нарушава общоприетите правила. Такъв бе случаят с Гърция по време на финансовата криза през 2008-2009 г., когато на много държави им се искаше да се отърват от гръцкото дългово бреме, а и самата Гърция подмяташе, че може да се оттърве от техния тормоз, като зареже еврото и се върне към драхмата. Но нито едното, нито другото бе възможно и затова бе създаден стабилизиращ механизъм от 700 млрд. евро, който да предотврати верижна финансова криза. Заедно с него бяха наложени тежки фискални и социални ограничения на Гърция. Компромисът бе неприятен, но неизбежен.
Положението бе толкова критично, че през март 2011 г. Еврозоната за първи път се отвори към държавите извън нея чрез Пакта „Евро плюс“, който трябваше да ги привлече към общи действия за стабилизиране на еврото. Тогава Борисов простодушно си помисли,
че му се отваря задна врата към Еврозоната,
след като същия месец му бе затръшната вратата към шенгенската зона. Той се втурна ентусиазирано да се възползва от пролуката, като събра „на подпис“ съгласието на министрите, защото не искаше да губи време дори за свикване на заседание. Година по-късно осъзна постепенно, че е склонил да натовари държавата не само с вноски за милиарди евро в механизъм, който не бе предназначен за нейна подкрепа, но и щеше да се откаже от конкурентните предимства на българската данъчна система, както и да замрази заплатите и да вдигне възрастта и стажа за пенсия. Едва тогава Народното събрание ратифицира подписания от Борисов документ с уговорката, че си запазва резерви по неизгодните клаузи. Така постъпиха и други държави от Източна Европа, които не членуват в Еврозоната, и „Евро плюс“ бързо загуби смисъл. Днес никой не говори за него.
Борисов разбра, че през въображаема врата няма да влезе никъде, и продължи да чака сгоден момент да почука на истинската. Като типичен продукт на българския преход, чиято икономическа ненормалност трае три десетилетия, той разчиташе на кризисен период за постигане на финансови цели („риба в мътна вода“). Хрумна му, че може да се промъкне покрай Хърватия, която също се опитва да влезе в Еврозоната, преди да е влязла в Шенген. Със светнали очи той изложи на 10 април прозрението си: „Ще бъдем приети и тогава ще ни разрешат суапови плащания
и ще се закачим към основния „водопровод“ в ЕС“
Метафората с водопровода му дойде след пускането на аварийния водопровод през Мало Бучино за Перник, който ще издави перничани, защото поради високото си налягане им пука тръбите. Десет дни по-късно, на 21 април, обясни какво разбира под суапови плащания: „Колкото лева имаме, толкова евро ще получим. Няма да чакаме като гърците за 50 евро на банкомат“. Финансовият министър Горанов облече мисълта му в наукообразна форма: „С присъединяването ни в чакалнята на Еврозоната ЕЦБ ще сключи суап с БНБ за размяна на лева срещу евро, което е от изключителна помощ и подкрепа на механизма за валутния борд в България. Свободно и без ограничения БНБ ще праща левове в ЕЦБ, а ЕЦБ ще връща евро“. Красива перспектива, като се има предвид, че българите имат причина да са недоверчиви към игрите на властта с лева и в началото на годината се втурнаха да го сменят срещу евро, щом чуха, че предстои нов опит за влизане в ЕРМ-2. На другия ден ЕЦБ потвърди, че отпуска такава суапова линия за 2 млрд. евро до края на годината, което означаваше, че се съгласява да играе ролята на чейндж бюро за България, но не и че дава съгласие за влизането й в ЕРМ-2.
Но как да се отстрани последната пречка според плана на Борисов? Икономисти посочиха, че става дума за капиталовата адекватност на Първа инвестиционна банка, която получи указания от Европейската централна банка (ЕЦБ) да попълни капитала си до 26 април. На 15 април специализираното издание „Капитал“ обясни защо това няма да стане на пазарен принцип, който е позволеният от ЕС. Частната банка трябва да пусне облигации по 8 лв. парчето, а те в момента се котират на 2,20 лв. Седмица по-късно, когато котировката бе 2,40 лв, бе направен трети опит, а исканата цена бе 5,00 лв с намерението да се наберат 200 млн. лв. (близо 100 млн. евро) за 40 000 акции. Търсенето на кандидати можеше да се проточи.
Борисов обаче каза:
„ще го направим незабавно“
Това означава, че има нещо предвид по държавна линия. Вярно е, че държавата бълха ще я ухапе, ако налее оставащите 80 млн. евро в името на по-големия национален интерес. Но това би била непозволена държавна помощ в нарушение на европейските правила за защита на конкуренцията. Хитростта е, че Еврокомисията разхлаби контрола си за държавната помощ заради коронавируса. Колко му е вместо здравеопазването и закъсалата икономика да подпре една частна банка. Ако Брюксел се възпротиви, Борисов има и друг ход: доверени частници да налеят парите, а той да ги компенсира по друг начин с европейски и държавни средства. Малко ли частници са назначени за собственици на медии и футболни отбори, въпреки че това не е изгоден бизнес и би трябвало да им носи загуби?
Тук обаче не се взема предвид последната пречка, която прави връзката между Шенген и Еврозоната – съгласието на всички държави. Непреодолимата бариера за Шенген – Нидерландия – стои и на входа на Еврозоната. Тя няма доверие на България заради корупцията на високо равнище и в типичната си откровеност не спира да й го повтаря. Нейният финансов министър Вопке Хокстра се прочу с неотстъпчивост във всички разговори за дългова солидарност по време на кризата. Досега не се е чуло Борисов да го е потърсил за мнение как би гледал на България в чакалнята за Еврозоната. И Горанов мълчи по въпроса.
Светослав Терзиев, „Сега“