След две изборни загуби през изтичащата година БСП се изправя пред ново, вероятно не по-малко изпитание – започващият редовен цикъл на отчетно-изборни събрания и конференции в партията. Не говорим за ново явление – неведнъж през годините на прехода вътрешните битки при социалистите са били по-настървени, отколкото съперничеството с другите партии, а от „приятелски огън” загубите надвишават причинените от външните политически противници.
В известен смисъл това е парадоксално. Независимо от слабостите и проблемите си, БСП определено остава формацията с най-реална вътрешнопартийна демокрация. Нещо повече, в сравнение с останалите парламентарно представени партии тя единствена има – като уставни положения и организационна практика – някакви механизми за въздействие на членовете и низовите организации върху ръководството. (Доколко те функционират и защо въртят на празни обороти, е друг въпрос.) Парадоксалното е, че едно (теоретично погледнато) предимство се превръща в ахилесова пета на социалистите – склонността им в решаващи моменти да се занимават със себе си, вместо с опонентите си, е станала пословична.
Всъщност положението може би не е толкова странно – цялата ни демокрация е сбъркана и въпреки външната прилика с нормалните държави определено не е способна да произведе резултатите, очаквани от демократичната уредба и оправдаващи нейното съществуване и подкрепа от гражданите. Няма никаква логика в такава ситуация партиите да правят изключение – напротив, те у нас са главният болестотворен фактор.
За разлика от БСП, другите български партии (в т.ч. техните членове и симпатизанти) не виждат никакъв проблем в пълното концентриране на власт и безконтролността на ръководствата им. По всичко личи, това състояние на нещата напълно ги устройва. От една страна, като ефективен инструмент за печелене на избори и власт, от друга – като система от правила за гарантиране интересите на партийната клиентела. Няма и знак за съмнение в неизбежните дългосрочни последици – редките случаи на бунтарство са дело на прогонени от трапезата, а не на разкаяли се грешници.
При социалистите картината е друга – там периодично възникват предупреждения за „пълзящ авторитаризъм”, ръководството е обвинявано в нежелание да чува различни мнения и в бягство от отговорност за неуспехите. Нормалните и полезни за всяка политическа организация различия и дискусии обаче са увредени от априорна тенденциозност и се превръщат от сила в слабост, тъй като не водят до обективни изводи и ефективни решения за решаване на проблемите. Създава се впечатление за липса на полезен политически ход, или цугцванг, казано на шахматен език.
Тази картина се повтори и след местните избори, на които БСП (въпреки че подобри в някаква степен резултатите си в сравнение с 2015 г.) отново не успя да застраши сериозно доминацията на ГЕРБ. На заседанието на Националния съвет се сблъскаха два напълно противоположни анализа на изборните резултати, които си приличаха само по две неща – пристрастност при подбора и интерпретацията на фактите и непродуктивност при търсенето на отговор на въпроса какво да се прави (за да се промени нерадостното положение). Очевидно няма как да е вярно, че за незадоволителните резултати е виновна единствено Нинова и че всичко ще се оправи с нейното отстраняване; също толкова неадекватно е твърдението за някакво ясно изразено „завръщане на БСП” във властта (през позициите в органите на самоуправление). Взаимните критики и обвинения са едностранчиви и предизвикват единствено огледална реакция, без да водят до преодоляване на слабостите и грешките (каквито несъмнено има предостатъчно). Схватката между ръководството на партията и т.нар. вътрешна опозиция е подчинена на властови съображения, а не на необходимостта да се намери работещо решение. Не се търси добросъвестно отговор на главния въпрос – как да се промени отношението на повечето българи към социалистическата партия.
По всичко личи, че това разрушително противоборство ще се пренесе и усили в хода на отчетно-изборната кампания в партийните организации. Една добре подготвена и добросъвестно проведена кампания от този тип би могла да допринесе съществено за решаването както на кадровите проблеми (такива в БСП има доста, а на някои места са направо нетърпими), така и за изработването на убедителни политически предложения и обединяването на партията около тях. Засега няма изгледи нещата да протекат по този начин. Всичко се свежда до разчистване на лични сметки или до подготовка и реализация на планове как определени лица – на всяка цена и със всички средства – да запазят позициите си (или да бъдат лишени от тях). Разбира се, това до нищо добро няма да доведе. Сблъсъците не бива да се избягват (а в много случаи това е невъзможно), но биха донесли полза само при няколко условия.
Първо, стриктно спазване на буквата и духа на партийния устав, без опити за заобикаляне или спорно тълкуване. Второ, отказ от едностранно налагане на определени решения, дори това формално да съответства на уставните положения. Трето, търпелива и добросъвестна дискусия с членовете на партията, в която да бъдат солидно обосновани аргументите за и против дадено решение.
Това с пълна сила важи за отношенията между ръководството на партията начело с Корнелия Нинова, и доста шарената вътрешна опозиция, в която съжителстват по странен начин твърде различни персони, някои от които с доста спорен „принос” за днешното състояние на партията. Ясно е, че нетърпимостта между тези две страни е достигнала токсично ниво и вероятно е необратима. Но по някакъв начин БСП трябва да успее да разреши конфликта, защото в противен случай няма да е в състояние да предложи на обществото убедителна политика и кадри, способни да я реализират, следователно, няма да бъде възприета от мнозинството българи като реална алтернатива на статуквото.
Твърде вероятен (с оглед на съотношението на силите) сценарий е в процеса на отчетно-изборната кампания ръководството да успее (с натиск или хитрост) да отстрани от постовете им основните си критици. Спрямо някои от тях това би било справедливо, макар и доста закъсняло решение. Подобен развой би улеснил преизбирането на председателя на партията по процедурата на общите вътрешнопартийни избори, както и излъчването на по-подходящ (от гледна точка на Нинова) Национален съвет. Но сам по себе си подобен изход не би решил проблемите на БСП. Ясно е, че нещата няма да се оправят от само себе си, ако бъдат отстранени Гергов или Гуцанов. Нужни са гаранции, че социалистическата партия ще направи истински и радикални промени в критериите и механизмите на кадровата си работа – и то от горе до долу (защото в близкото обкръжение на председателя също има хора, които – меко казано – не допринасят за връщане на доверието към БСП). Защото в края на краищата отношението на повечето българи към политическите партии се влияе най-силно от образа на тези, които ги представляват и олицетворяват.
Независимо от взаимните си критики и непоносимост, изглежда ръководството на БСП и вътрешната опозиция страдат от една обща заблуда – че упадъкът на ГЕРБ ще изведе автоматично партията на власт. Социалистите неведнъж са плащали тежка цена за подобни илюзии, а днес – след изчерпването на модела ГЕРБ – могат драматично да се разминат с очакванията на хората. Ако решат отново да подменят хирургията с козметика.
Александър Маринов, „Банкер“