Британският „Файнаншъл таймс“ ни причисли към Полша и Унгария, които определи като „разпасаната команда“ в ЕС (awkward squad). Не че е зле да стигнем жизненото равнище на двете бивши братски соцдържави, от които изостанахме драматично, но в очите на новите ни западни партньори ще сме в лоша компания с тях. С авторитарните си маниери Ярослав Качински и Виктор Орбан станаха черните овце в ЕС, а заплахите им да блокират бюджета на съюза, ако Брюксел продължи да ги назидава за върховенство на закона, направо срина европейския им авторитет, защото парите не търпят сантименти.
Вироглавието на двете държави стана толкова скандално, че най-близките им приятели от Вишеградската четворка Чехия и Словакия предпочетоха да си мълчат. Изненадващо на последния Европейски съвет на 19 ноември се намери друг съюзник – Словения, която също възрази срещу обвързването на бюджета с върховенството на закона. Нейният премиер Янез Янша отдавна не крие топлите си чувства към Орбан, на когото дори е дал възможност да контролира част от словенските медии, за да популяризира своите разбирания за Европа на суверенните нации. Медийната намеса на Унгария в Словения и Северна Македония доби такава европейска видимост, че на 25 ноември имаше специален дебат по въпроса в Европейския парламент.
Янез Янша е от постсоциалистическите политици, които извървяха пътя от леви до крайнодесни позиции и сега минава за един от особняците в Европейския съвет. В родината си спечели
прозвището „маршал Туито“
(по аналогия с маршал Тито), защото заради презрението си към журналистите, които нарича „прЕститутки“, реши да ги замени с услугите на социалната мрежа Туитър по примера на американския президент Доналд Тръмп, за да пуска преки послания към обществото. Омаян от възможностите на пряката комуникация без посредничеството на медии, той се освободи от всякакви задръжки и не само се зае да обижда всеки попаднал му на прицел, но и не се смущава да пуска лъжливи съобщения, въпреки че професионалния си път е започнал като журналист и би трябвало да познава някои медийни стандарти. На 4 ноември, ден след изборите в САЩ, обяви Доналд Тръмп за победител и пусна следния туит на английски, за да бъде разбран от целия свят: „It’s pretty clear that American people have elected @realDonaldTrump @Mike_Pence for #4moreyears.” („Съвсем ясно е, че американският народ избра Доналд Тръмп и Майк Пенс за още 4 години“).
Какво общо има с него Бойко Борисов, че „Файнаншъл таймс“ подозира България също в залитане към Полша и Унгария? Не става дума за сходство в маниерите – презрение към журналистите („мисирки“) и заобикалянето им чрез пряка комуникация през социалната мрежа Фейсбук, а за същата склонност да се самообслужва с правовата държава така, че да я превърне в пародия. „Политическите трудности на Борисов поставиха тежки въпроси пред Брюксел и другите държави в ЕС. Критиците казват, че те не са успели да подложат на ефективен натиск София, за да подобри управлението си. През последните седмици напрежението нарасна, защото България блокира стартирането на преговори за присъединяване на Република Северна Македония към ЕС и породи опасение, че може да се нареди до Унгария и Полша в техните чести битки с Брюксел и другите страни членки“, писа изданието.
Борисов няма навика да тича срещу вятъра
и не възразява срещу обвързването на бюджета на ЕС с върховенството на закона, колкото и да е наясно, че тъкмо България може да пострада първа заради безнаказаната си корупция на високо равнище, която я нарежда на челно място в Европа. На 19 юли той се похвали, че на маратонския Европейски съвет, когато бе взето решение за нова условност в разпределението на еврофондовете, е подкрепил „всичките варианти“ на обвързването на евросредствата с върховенството на закона, обсъждани от лидерите на ЕС, но добави, че „има държави членки, които се притесняват“. Не ставаше дума за България, а за Словения (освен за Унгария и Полша).
Борисов посочи „Янез Янша, който е бил вкаран в затвора от поръчкови съдии и прокурори, след това, когато излезе, е спечелил изборите с болшинство и отново е премиер. И ми ги разказа тия работи. Как може едно върховенство на закона всъщност да унищожи човек“. Факт е, че словенският премиер бе осъден през 2013 г. на две години затвор заради подкуп при сделка за военна техника. През 2014 г. излежа шест месеца, но през 2015 г. бе оправдан като невинен, след което се върна на власт на 13 март 2020 г. Репликата, че върховенството на закона може да унищожи човека, издава главната тревога на Борисов, който за разлика от Янша още не познава отвътре затворническата атмосфера. Когато големи европейски издания започнат да осветяват задния двор на България, държавата (и в частност Борисов) усещат, че губят подкрепата, на която са се радвали досега.
Една публикация във „Файнаншъл таймс“ не е предназначена за масово развлечение, а служи за ориентир на едрия бизнес и висшите политически среди накъде върви определена държава, за да си правят планове как да се отнасят към нея. Забелязаната посока на България според последните наблюдения е към лагера на страните, на които европейските правила са дотегнали. Борисов има
основание за двойно притеснение,
защото почти по същото време излезе и негово интервю за консервативния германски всекидневник „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, който се чете тъкмо в средите, подкрепяли възникването и възхода на ГЕРБ. Интервюто е взето в началото на октомври, но излезе чак на 29 ноември. Обяснението за забавянето не може да бъде друго освен колебание на редакцията дали да го пусне, защото целият му смисъл е косвен упрек към германския елит що за човек е подкрепял през последните години. Не е изключено редакцията да е имала консултации на високо равнище, откъдето накрая е получила зелена светлина: Пускайте го. След което е добавила и снимката с пистолета върху нощното шкафче заедно с чекмеджето с пачките и златото. А заглавието „Политикът, пистолетът и парите“ е обобщение на образа, с който германците трябва да свързват Борисов. Вече не е толкова важно какво говори той, важно е какъв портрет си е окачил в Европа, а германците и другите народи сами ще си правят изводите с кого си имат работа.
Светослав Терзиев, „Сега“