За 4 години Румен Радев изгони Борисов от сърцата на българите, което засега има малък практически ефект
Тази седмица се навършват четири години от встъпването на Румен Радев като президент. Много неща се случиха за първи път в България през мандата му, много останаха същите. Този баланс на неопределеността като нищо може да подпечата и бъдещето. Радев например почти изгони от сърцата на българите дългогодишния властелин Бойко Борисов, но липсват факторите, които да го съборят от власт. В резултат, ако единият спечели парламентарните избори напролет, а другият президентските наесен (напълно възможни хипотези), дълго може да имаме още от същото – „Дондуков” 2 поздравява „Дондуков 1″ с „Мутри, вън!” и хич не му пречи.
В общ исторически план Радев не стори ново по отношение на Борисов. Почти винаги в България президентството е опозиция на правителството,
сблъсъкът ражда история –
Желю Желев стъкми Боянските ливади, Петър Стоянов сърфираше върху барикадите срещу Жан Виденов, пък и подсети Иван /Костов/ да си каже, Росен Плевнелиев подклаждаше протестите срещу Пламен Орешарски. В този смисъл вдигнатият юмрук на Радев от 9 юли миналата година е продължение на традицията. Но тази най-ярка картина през мандата му е съчетана с няколко нови нюанса. За пръв път сблъсъкът президент – премиер е толкова персонален, пак за пръв път държавният глава на България акумулира симпатии от ляво и дясно, а успоредно се случи нещо доскоро немислимо – властелинът на духа и материята в България Бойко Борисов бе развенчан като „генерал на народа”. През 2020 г. рейтингът на Радев надвиши два пъти премиерския, това бе преломен момент за народопсихологията ни в последните 20 години – един генерал смени друг, макар не в някогашните мащаби. И още един нов момент има покрай президента. С искането НСО да свали охраната на депутата от ДПС Делян Пеевски, както и за проверка на сарая в „Росенец”, за пръв път
български президент застана срещу Ахмед Доган.
При Боянските ливади философът на Републиката бе с Желев, при Виденовата зима – със СДС и Стоянов, Плевнелиев воюваше с ДПС, но не персонално с Доган (по това време лидер на Движението бе Лютви Местан, който, разбра се, впоследствие нито е бил силният човек в ДПС, нито е бил чак толкова близо до сърцето на философа). Не може да се отрече смелостта на президента да се изправи срещу сивия кардинал на прехода, колкото и да не го засегна реално.
През тези 4 години Радев се позиционираше срещу статуквото бавно, но методично. Базовата заслуга е на лидера на БСП Корнелия Нинова, която чрез командира на Военновъздушните сили намери ново лице за политиката, силно авторитетно в своята професия (много рядко явление по нашите географски ширини). Още в кампанията през 2016 г. Радев изглеждаше като човек, външен на политико-мафиотските игри, с намерение да им се противопостави. На фона на
разпищоления Борисов и при семплата алтернатива Цецка Цачева
той бе истински триумф на нормалността. После налагаше вета (най-яркото правомощие), които бяха пряко следствие от гражданско недоволство срещу корупционни или репресивни мераци на властта – за дългите концесии, неглижирането на екооценки при инвестиционни проекти, при закона „Пеевски“ за КТБ, за ограниченията за споделено пътуване, цензурата покрай личните данни, а после и при коронавируса, за забраните за палаткуване и т.н. В края на 2018 г. Радев каза, че „изборът на Ф-16 е триумф на лобизма”- и стана окончателно ясно, че е в непреодолим конфликт с премиера, а и ще води войната по най-тънката за обществото струна – корупцията. Така се стигна до началото на 2020 г., когато империята на Борисов – Пеевски отвърна на удара чрез новия главен прокурор Иван Гешев. Държавният глава свали доверието си от правителството, а след няколко месеца при старта на протестите срещу Борисов и Гешев той бе едновременно
жертва на статуквото и борец срещу него.
Благодарение на т. нар. Отровно трио, работещо отдавна за единението на десни и леви, именно Радев след прокурорската хайка в президенството бе формалният повод за избухване на протестите.
През цялото това време стилът му бе доста любопитен. Като външен за политиката човек той нямаше ресурс за задкулисни игри. И не се опита да ги играе, а публично и фронтално атакува Борисов – за самолетите, „Апартаментгейт”, тандема му с Пеевски, че и директно Ердоган във връзка с тях… Като при истински бой с мутри – от намеци не разбират, здрав пердах ги оправя. Тук обаче се състои и големият му проблем. Той е сам в тази война. Няма помощници с ресурс. Липсват обществени натрупвания за промяна в страната като цяло. А навремето зад Желев бе не само ДПС, но и половината СДС, nо-късно Виденов бе абсолютно изолиран, Плевнелиев пък бе аватар на легионите ГЕРБ, подпомогнати от външни сили (пряко участие на западните посланици срещу Орешарски). Сега на страната на Радев е преобладаващата част от обществото, но това съвсем не е достатъчно. Протестите утихнаха, БСП е раздирана от разпри, Борисов е удобен и на Запада, и на вечния фактор ДПС. Радев
няма армия, с която да спечели тази война.
В резултат край големите му плюсове зейна и огромен минус – на терена на реалната политика той прилича на наперен велосипедист, който върти във въздуха педалите.
Радев няма вина за общата неблагоприятна конюнктура. Но и сам допусна дразнещи грешки, които свиват платната му: текучество в екипа, прогресивно водещо до дефицит на качество (Иво Христов, Калоян Методиев), непремереност в атаките към кабинета при пандемията, отблъскваща умерени хора (директно неглижира здравния риск), фокусиране изцяло върху ГЕРБ, удобно замижвайки за идиотии в БСП (един президент следва да следи за чистота в целия обществен спектър). А с факта, че седна на една маса с Георги Гергов, макар и на сватба, и че извика Цветан Цветанов да консултира честни избори, направо се изложи.
Със сигурност предстоят още по-интересни и важни времена. През последните четири месеца (след наздравиците с Гергов) над Радев тегне енигма стои ли зад него БСП. Колкото пъти бе питана ще подкрепи ли президента за нов мандат, Нинова отвръщаше, че не се знае. Преди десетина дни при изборните консултации двамата демонстрираха единство.
Но не Нинова подкрепи Радев, а той – нея
(просто тя го застави: „Добър ден, г-н президент, в обществото се говори че… Кажете, има ли такова нещо!” ). До днес Нинова не е гарантирала, че Радев ще е кандидат-президентът на БСП. А без дисциплинирания социалистически електорат новият му мандат е под голям въпрос, оттам и политическата кариера. Дилеми предстоят и за „Демократична България” с нейната малка, но имиджова подкрепа. И с ветата, и като враг на Гешев, Пеевски, Борисов, и чрез други политически искания (например електронно и машинно гласуване), Радев покрива критериите на коалицията. Ако „автентичната десница” го подкрепи на първи или втори тур, ще имаме истински важна новина – за нова десница, оттам и за преформатиране на политическите оси у нас. ГЕРБ може да бъде разгромен само след сбор на несъбираеми, а Радев един ден може да помогне за това.
Диян Божидаров