Оказва се, че за да управляваш държава, не се изисква кой знае колко. Достатъчно е ежедневно да убеждаваш гражданите, че в страната уж кипи колосален труд по нейното обновяване и модернизиране. Както и да проглушаваш света със своята мнима безкомпромисност и твърдост всеки път, когато поискаш оставката на (поредния) провинил се висш управленски кадър.
Така поне изглеждат нещата според Бойко Борисов. Своите размишления по темата върховният бос на ГЕРБ сподели пред съпартийците си, привикани на национално събрание най-вече за да гласуват оставката на Цветан Цветанов – доскорошния №2 в партията. Делегатите се държаха по герберски – мълчаливо слушаха, мълчаливо гласуваха и мълчаливо се разотидоха, след като одобриха всичко, което Борисов пожела. Това позволи на висшия партиен форум да премине за рекордно кратко време – по-малко от час, който герберите прекараха основно, като попиваха разпокъсаните мисли на своя вожд, говорещ от трибуната. За отбелязване е, че Борисов беше единственият, който се изказа. А това е лошо предзнаменование – след като дори най-лоялното му обкръжение е лишено от думата, тогава какво ли да очакваме за свободата на словото в страната, която той управлява?
Лидерът на ГЕРБ всъщност нямаше нищо ново да добави
в сравнение с другия партиен форум, проведен в началото на годината. Тогава съветваше хората си да не дразнят гражданите, като парадират с богатство: „Хората искат справедливост. Не искат да се правим на по-важни от тях. Ако някой някъде се мерне с по-лъскава кола или нещо подобно, а в неговото населено място почнат да го забелязват, че е излетял в облаците, махайте незабавно, и да се прибира, и да се оправя”.
Така и сега обяви, че „ключовата дума е справедливост”. „На миналата конференция ви говорих за сини и червени лампички, вие тогава не ме разбрахте. Не разбраха и тези с къщите за гости. Не ме разбраха и други ….оня кмет в Пловдив, колкото и да сме добри, да видим дали не сме се самозабравили – дали не сме станали много лъскави, дали не сме станали номенклатура, както му викаха едно време. В момента, в който хората усетят това, партията е загинала“, тревожно обясни Борисов.
От тези повтарящи се излияния станаха ясни няколко неща. Първо,
окопаването на партията в държавата е толкова видимо и реално,
че на водача й лично му се налага да говори публично за „номенклатура” и „феодални тартори” в нейните редици. Само така може да отнеме инициативата от своите политически противници, които обвиняват ГЕРБ, че е окупирала институциите и местната власт.
Второ, заплахите му за „сини лампи” изглежда не вършат особена работа, след като по негова идея се създава вътрешнопартиен, псевдополицейски орган – етична комисия, която да проверява сигналите срещу провинили се високопоставени гербери. Преди Борисов съветваше партийните организации „да си почистите къщичките”. Те обаче очевидно не могат или не искат да го направят, затова задачата да реагират на лавинообразно нарастващите скандали с участието на гербери пада в ръцете на онези подбрани партийни сановници, които ще влязат във въпросната комисия.
Трето,
трябва да се попречи на хората да „усетят това” положение,
че иначе „партията е загинала”. А единственият начин да се постигне това е като се отклонява постоянно вниманието на гражданите в друга посока. Единият способ е да се раздават по-интензивно партийни наказания и по-често да се искат оставки. Другият е повтаряният до пресипване, но все пак изпитан лозунг „Градим България”.
В началото на годината Борисов ръчкаше партийните структури по места да се размърдат и да рекламират постигнатото от неговите правителства през отминалите години на управление. „Излезте и говорете – със списък, поименно, за всяко едно село какво е дадено и защо е дадено – че не са имали къде да се къпят, че са ходили един километър жените за вода, за да измият чиниите”, наставляваше премиерът очевидно мързеливите партийни деятели. Изглежда е решил, че обиколките му с джипа из страната по стартирани и недовършени строежи са изиграли решаваща роля за победата на ГЕРБ на отминалите европейски избори, защото и сега настоя: „Искам хората да виждат тракторите и багерите как работят. Хората, когато виждат багерите и тракторите, не ни се сърдят. Доказахме, че можем да строим, знаят, че ще стане, и тогава са търпеливи. Нарочно заставам така, да ме гледат, да видим колко ще ме напсуват и колко ще ми махнат! Правя си моя социология. Засега е добре. Махат, радват се, защото, като минават, виждат какво е било”. Каква ти социология! Сякаш някой би посмял открито да го наругае.
Извън подобни повтарящи се тезиси незасегната остана темата, която вълнуваше всички:
кой ще движи ГЕРБ, след като Цветанов беше смъкнат от партийния връх?
Да, може би приписваната му роля на „изборджия” беше преувеличена. ГЕРБ показа, че (засега) разполага с достатъчно електорална подкрепа, а враговете й са достатъчно слаби, за да може да съхрани позицията на първа политическа сила в страната, без да се нуждае от Цветанов. Току виж дори се оказало, че имиджът на бившия партиен заместник на Борисов като човека, който вкарва ГЕРБ в изборна форма, е чиста легенда. Дори това да е така, партията ще се нуждае от някого, който да осъществява оперативното ръководство – цялото онова дребно, досадно, ежедневно политическо шетане, с което Цветанов се занимаваше досега, а Борисов, зает с големи дела, най-често пренебрегваше, докато не възникнеше някоя сериозна криза. А такъв човек видимо няма.
Лидерът на ГЕРБ отказа да назначи нов зам.-председател на партията, а вместо това обяви: „Името на Цветанов се заменя с Изпълнителната комисия”. Това е висшият ръководен орган на ГЕРБ, който по признание на самия Борисов досега е съществувал проформа. „Когато се концентрира власт, отговорност и взимане на решения в един човек, абсолютно е неправилно. Така бяхме конструирали партията – аз, Цветанов и надолу”, обясни Борисов устройството на ГЕРБ. От това, което говори сега, излиза, че планира да даде реална власт на ръководния орган. Това обаче е просто залъгалка. Всички видни сановници на ГЕРБ, които влизат в Изпълнителната комисия, са повече или по-малко безгласни букви. Пълната им липса на самостоятелно мислене и политическа автономия става очевидна от папагалския начин, по който повтарят казаното от Борисов (когато им позволи да говорят, разбира се). И занапред всички членове на партийното ръководство ще гледат винаги към него – той да каже първата дума, да ги насочи, да ги упъти, да не вземат да стъпят накриво и да се върнат като Цветанов в редиците на „първичната партийна организация”.
С оглед на всичко това можем да предположим, че когато от партийната формула „аз, Цветанов и надолу” отпадне Цветанов, тогава ще остане само „аз и надолу”. Ще може ли обаче Борисов да съсредоточи всички нишки в свои ръце – да държи юздите на своите съпартийци, да им търси сметка за тъмните дела и провиненията, да движи правителството и цялата сложна държавна машинария, че и да ръководи отношенията с официалните (патриотите) и неофициалните (ДПС) партньори? Това е голямото предизвикателство, пред което сега се изправят Борисов и ГЕРБ. Задача, която може да се окаже твърде тежка за него, да разцентрова партията, коалицията и управлението и да ги вкара в тежки турбуленции.
Людмил Илиев