Моето поколение не хвана от масовите репресии и чистки, не познаваме съдилищата, в които разгневената общественост изисква екзекуции за предателите на Родината, не сме живели в атмосферата на всеобщ ужас, не сме се учили с едно щракане на пръстите да си променяме възгледите от днеска за утре, да вярваме в злите козни на довчерашните съюзници и в добронамереността на довчерашните врагове, не сме се учили да оправдаваме братоубийствените войни и не сме свидетели на моралната и военна подготовка за световни войни.
Съветският съюз, който заварихме, вече беше тревопасен. За неверие в системната структурна лъжа вече не екзекутираха. Съмнението беше легално, личното мнение беше легално, макар и в кухненски формат. И вече не беше задължително да се ръкопляска, когато хвърчаха главите на посочените за врагове на народа.
А тези, които бяха живели в предишните времена, не обичаха да си ги припомнят – и днес вече ни става ясно защо. Защото за да оцелееш физически в такива времена, първото условие е компромисът със себе си, със собствената съвест. Да, налагало се е да се извърташ и отмяташ, да ръкопляскаш на екзекуциите, на някои се е налагало да ги изпълняват – с удоволствие или без – за да не идат самите те на дръвника. Такова нещо не искаш и да си спомниш, камо ли да го изповядаш. Дори не да възразиш, а само да не съучастваш – за това също е трябвало храброст; храброст трябва и за да си спомниш по-късно какво ти се е наложило да направиш веднъж, че и не само веднъж – за да отървеш кожата.
И ето че и за нас, за моето поколение дойте това време – на живо да видим неща, които не би трябвало да се случват никога повече. Ние получаваме удивителен опит и възможността да разберем защо нашите дядовци и прадядовци са мълчали и търпели, как са се хвърляли в бездната на безумието цели нации, как народите са допуснали тираните да разпалят световните войни, как едни хора са вървели безгласно към дръвника, а други хора са се съгласявали да им режат главите.
Сега виждаме с очите си как човекът предпочита да се обезчовечи, за да не бъде изяден: посредством гавра, очерняне, изопачаване на думите и мотивите до степен да е невъзможно да мислиш и чувстваш като човек.
Сега знаем как се маскира хищничеството: вълкът се намята с кожата, съдрана от овцата, която лично е умъртвил.
Сега се учим да възпитаваме в себе си равнодушие към вопиещата несправедливост, която се върши пред очите ни: та нали не ни касае лично, а може и до нас да не стигне, ако не се тикаме между шамарите. На всички не можем да съчувстваме!
Сега се учим да не съчувстваме на жертвата, но да съчувстваме на агресора. Ако се нагодиш към хищника, ако се залепиш като прилепало към акула – вече не е толкова страшно, преживява се, парчета от плячката стигат и до теб.
Сега се учим да не забелязваме прогресиращото безумие на управниците и да се самоубеждаваме в тяхната мъдрост и далновидност. На ден по лъжичка да гълтаме, както споменатия от Швейк ординарец – говното на офицера си, техните конспиративни говна, докато не свикнем с вкуса и не почнем да си искаме допълнително. Че на тях ако не вярваме, на кого да вярваме! Не е ли по-добре да ядем говна, отколкото да си лягаме с мисълта, че животът ни е в ръцете на безумци. Не може всички да са полудели!
Да, ние вече разбрахме как трябва да мълчим, да се отмятаме, да не бием на очи, да си пазим мнението за себе си – но тепърва ще се учим да пъдим от себе си личното мнение. За да не живеем в страх, да не се чувстваме страхливци и роби, на нас ни предстои да се научим искрено да вярваме в това, което доскоро сме смятали за фалшиво. Ще се учим да маршируваме в крак, да аплодираме по команда, искрено и отчаяно да аплодираме, когато бесят враговете на народа и да чувстваме честния мравешки възторг от речите на вожда. Да се радваме на войните. Да приветстваме кръвопролитието. Да намираме обяснения и оправдания, да чувстваме въодушевление от предателствата, братските предателства и репресиите. Да се правим, че не забелязваме и даже наистина да не забелязваме как родната страна върви по пътя на фашистките диктатури, стъпка по стъпка по пътя, който знаем къде води.
Не искахме да знаем миналото, защото мислехме, че вече е погребано. Струваше ни се, че хербарият на тези остри и странни чувства ще си остане мъртъв, притиснат между страниците на учебника по история. Но ето, че призраците, просмукани с обиди, всепозволеност и безнаказаност, сега се раздуват и раздвижват хартията, излизат на бял свят от мъртвото вчера към живото днес. Те са жадни за кръв – ще получат кръв. Кръвта на тези, които живеят тук и сега. Нашата кръв – гореща и червена, не почерняла и засъхнала. Ще ни се наложи да тренираме как се мисли в хор и как се марширува в строй, да се боим от любопитните съседи и нощния шум на двигателя, мазно и показно да целуваме икони и портрети на вождове, ревностно да вярваме в дежурната истина по курса на деня, да живеем кротко във вечния страх пред това да не живеем изобщо: на всичко това ще се научим…
Или пък да се научим на друго: да съхраним паметта и да мислим за бъдещето, да прощаваме обидата и да не живеем само с миналото. Да не вярваме на лъжите и винаги да изискваме истината. Да скачаме, да спорим, да отстояваме собственото си достойнство и да се борим за него. Ние до ден днешен нищо не научихме от опита на тези, които живяха и умряха, за да бъде при нас различно. И тъкмо затова сега ни предстои да научим още толкова много на собствен гръб.
–––––
*Дмитрий Глуховски (роден 1979 г.) е руски журналист, писател и сценарист. Дебютният му роман „Метро 2033“ става световен бестселър и получава наградата ЕВРОКОН 2007 в Копенхаген за най-добър дебютен роман. Коментарът за „Новая газета“ е поместен и в профила му във „Фейсбук“. Публикуваме го в превод на Иво Балев.