България почита паметта на великия Васил Левски.
„България е страна, раздирана от конфликти, българският народ е разделен по всички възможни теми. Имаме обаче нещо, което може да ни обедини, и това е Апостола на свободата. Днес е моментът, в който всички ние трябва да се замислим за неговото дело, но и за неговите идеали“, каза министърът на културата Найден Тодоров при представянето на Националната програма за честването на 150 години от гибелта на Левски.
БНР припомня част от събитията , включени в програмата.
Българската православна църква по традиция ще почете паметта на Васил Левски с панихида на 19 февруари в храма „Св. София“, която ще бъде последвана от литийно шествие до паметника на Апостола на свободата, където ще бъдат поднесени цветя и венци на официална церемония.
В галерия „Средец“ в столицата изложбата „Бунтът на духа – основна сила по пътя към свободата“ показва над 100 уникални документа, снимки и писма, съхранени във фонда на Националната библиотека. Сбирката ще остане в София до 10 март, а след това ще бъде показана в регионални и читалищни библиотеки из България.
Също в София, в „Квадрат 500“, днес се открива мултимедийната експозиция „Изповедта на Апостола“ в „Квадрат 500“. На мащабна видеостена, с използване на холографска технология, ще се излъчва възстановка на съдебния процес срещу Апостола.
На официалния сайт на Националния музей „Васил Левски – Карлово“ могат да се намерят много видео и текстови материали за живота и делата на Апостола.
150 години след гибелта на „Апостола“ все още има спорове, неизяснени детайли и митове за живота и личността му. Един от дискусионните въпроси сред историците е свързан с това дали срещу Дякона е имало съдебен процес.
„Няма процес, тъй като самите членове на извънредната правителствена комисия, заседавала в София през декември 1872 и януари 1873 година, не са юристи, с изключение на Иванчо Хаджипенчович. Не е и съд органът, пред който е изправен Апостола, тъй като няма наказателно-процесуален закон, по който да бъдат разглеждани деянията на комитетските дейци Комисията, назначена от османското правителство с председател генерал Али Саид паша, който е грузинец, прави единствено една анкета, която с много голяма степен на условност може да се нарече следствие. По-скоро става дума за едно административно производство, което се движи по материалния, защото процесуален липсва, османски наказателен закон. Става дума за Имперския наказателен закон от 1858 година, по който комисията разглежда деянията на комитетските дейци, а след това излиза с 15 протокола, от които достигнали до нас в турски преписи са само 6, съдържащи индивидуални или групови наказания“, разказва Янко Гочев в книгата си „Убийството на Васил Левски. Историкът се позовава на множество достъпни исторически източници, сред които документи от архива на Народната библиотека, Централния исторически архив и документи от чуждестранни държавни архиви, публикувани на български и руски език.
Имало е осем опита за спасяването на Левски след ареста му, като най-известният е този на Атанас Узунов, който сформира чета, която, ако Апостола пътува към Цариград, да атакува конвоя и да освободи героя, разказва историкът. Според Гочев опит за спасяването на Левски е имало към края на 1872 и началото на 1873 г. Тогава пратеници от търновския революционен комитет пристигат в Сърбия. Целта е да бъдат използвани връзките на революционерите Панайот Хитов и Любен Каравелов там, които с помощта на правителството да издействат неговото освобождаване. „Това не се осъществява, тъй като Сърбия има свои планове, в които не се предвижда освобождението на българския народ, нито обединението на българите в етническите ни граници. Възможност да го спаси има и самият руски върховен дипломатически представител в Цариград – граф Николай Игнатиев, заради влиянието си като доайен на дипломатическия корпус. Игнатиев обаче издава друго предписание, непосредствено след Арабаконашкия обир. Запазено като документ, то предвижда спасяването само на онези революционери, които са част от руската агентура, но не и на Левски“ обяснява Гочев.
До момента в българската историография продължава да има бели петна, свързани с конфликтите, които има Левски с руската имперска политика и опитите той да бъде вербуван. Сведения за този конфликт и категоричният му отказ да сътрудничи съществуват и трябва да бъдат разгледани, категоричен е историкът. И разказва:
„В писмо до Филип Тотю от 18 април 1871 г., Левски пише: „Българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите“. Тоест, независимо, че е бил участник в четите като знаменосец през 1867 г., той добре е знаел, че това четническо движение няма шансове да постигне Освобождението на страната, тъй като то е зависимо. В същото писмо Левски казва: „С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам. Уловихме няколко шартанлъци и когато стане нужда, ще го кажа с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“.
Янко Гочев посочва, че един от опитите за вербуване на Левски е бил през есента на 1872 г., когато започват разкритията за комитетската мрежа. Тогава с посредничеството на Любен Каравелов Николай Игнатиев се опитва да подбуди българите да вдигнат въстание. Каравелов прави опит да убеди Левски, че е време да се вдигне въстание, макар българите да нямат гаранция за помощ нито от страна на Сърбия, нито на Русия или друга Велика сила. Левски му отговаря, че такова въстание, което няма никакви шансове за успех, би обезкървило успешно българската революционна организация и би поставило страната ни в още по-подчинено положение спрямо Руската империя през следващите години, разказва Янко Гочев.