Сега, покрай смъртта на Левчев, се сетих, че имам едно много ценно интервю с него – от 2003-а. През изминалите години доста неща бяха опоскани от него от разни „автори“ – особено за Ванга. Предлагам ви тъкмо фрагментите, които се отнасят за нея.
***
/интервюто/
– Навремето каза в “Събеседник по желание”, че времето е надежда…
– Да, даже ти го написах тогава.
– Обаче има един въпрос на Макс Фриш: “Може ли омразата да роди надежда?”
– Според мен, не, или във всеки случай не добра надежда. Нашата грешка беше, че заложихме на омразата – тя не ражда добри надежди.
– Още около надеждите. Надяваш ли се на отвъден живот?
– Честно казано, не.
– Не заслужаваш ли?
– Не ми е ясна тази материя. Има такъв живот обаче, очевидно има. Успореден ли е, отвъден ли е, какъв е, не мога да ти кажа, но има такъв. Но защо трябва да се надявам на него?
– Откъде имаш знаци за това?
– Ванга беше такъв знак на човек, който може да говори с друг свят. Как ще го наречеш, е друг въпрос. Тя виждаше това, което ние не виждаме.
– Кое беше последното, което ти каза Ванга?
– Преди смъртта си тя стана доста неконтактна, доста трудна и когато се виждахме, мълчахме. Тя ми определяше кога да дойда пак, но практически разговор не се получаваше. Спомням си в един от последните разговори, който беше много тягостен, тя ме предупреди, че идва лошо време.
– Как точно го каза?
– Лошо, лошо, идва много лошо. Когато запитах какво става, какво е лошото, тя ми отговори: “Парите сменят своето място”.
– Своето място?
– След като са минали добри и лоши времена, ще ти кажа, че едва ли някой може да ми даде по-точна дефиниция на това, което е станало. Парите смениха своето място.
– Къде отидоха?
– От едно общество в друго. Пък, разбира се, от едни ръце в други.
Ванга беше възрастна сляпа жена. Тя виждаше това, което ние не виждаме, но не виждаше онова, което ние виждаме. Тя можеше да падне в една дупка, тя трябваше да бъде водена. Тя беше в ръцете на службите. Къщата й беше пълна с микрофони, хора я пазеха, пускаха едного, друг не пускаха и т.н.
Но тук бих ти разказал една история. Веднъж заведох Джон Чийвър при нея. Почти съжалявам за този експеримент. Има стенограма от преводачката Илинда Маркова с разрешението на Ванга. Ванга посрещна този голям писател, той е от ранга на Гор Видал, с когото ти разговаря скоро. Посрещна го с няколко приказки за живота му, които го убедиха, че тя знае много неща, и даже го поуплашиха.
След това за моя голяма изненада го попита дали познава Жаклин Кенеди. Той каза: “Да.” – “Можеш ли да й предадеш нещо от мен?” – “Да, мога”. – “Кажи й да дойде при мене и аз ще й кажа кой е убил мъжа й, т.е. президента Кенеди”. Той каза: “А не може ли вие да дойдете, или по друг начин да стане?” Тя каза “не”. Те не й даваха често пъти до Мелник да отиде! “Но ако тя, Жаклин Кенеди, не е наблизо, аз не мога да дам този отговор”, каза Ванга.
След време, в един от разговорите ни, Левчев се сети и за друго.
Жаклин Кенеди си била ангажирала за цял месец апартамент в хотел „София”, но така и не я пуснали да дойде.
„Кой, нашите идиоти ли? – попитах. – Че защо, тъкмо щяха най-после да научат нещо съществено?”
„Как нашите! Какво говориш! Американците!“/
/продължение на интервюто/
В края на срещата с Чийвър Ванга изведнъж му заговори нещо, което мен дори малко ме подразни. “А какво има – казва – в твоя куфар?” – “Нищо няма. Има ризи, вратовръзки“. Има – казва Ванга – и други работи”. Когато се прибрахме в София, куфарите на Джон Чийвър бяха изчезнали. Побеснях, разбира се, наругах, когото можах. Куфарите бяха намерени. А един от тези, които намериха куфарите, ми каза: “Имаше наркотик вътре”.
– Какво искаш да кажеш? Слушали са разговора ли?
– Разбира се. Естествено, че са го слушали.
– А наркотика?
– Вероятно той е употребявал наркотици. Той е бил преди това алкохолик, това всеки го знае, цяла Америка го знае.
– Кой избягваше да ходи при Ванга?
– Тези, които ги беше страх. Тя често пъти се е смяла, питаше ме: “Този защо не идва?” После сама ми отговаряше, странна приказка имаше: “Щото му е мръсно чорапчето”. Какво значи това, и досега не знам. Но има хора, които се страхуваха от нея и те могат да продължат да се страхуват..
– И казваш, че тя е едно от свидетелствата за отвъдното?
– Да, да. Тя казваше неща, които човек не ги знае. Тя твърдеше, че чува гласове. Аз мисля, че съм го казвал това, то предизвика доста разправии, сега пак ще предизвикам разни приказки…
– Нищо. Да са живи и здрави.
– Аз я питах един път защо не ни предупреди за смъртта на Людмила Живкова. Тя каза: “Това не ми беше казано”. Известно е, че тя чуваше гласове, но мисля, че имаше и вътрешно зрение.
– А времето какви въпроси изсипа в чинията ти?
– Времето изсипва в чинията ми много неприятни въпроси. Защо толкова зле живеят хората, имаме ли право да търпим, да мълчим? Когато говорихме за Ванга, ти ме запита за нейните последни думи. Всъщност аз не ти отговорих на този въпрос. Нейните последни думи бяха след едно дълго мълчание. Аз седях до нея. Накрая тя каза: “Няма страшно”. Не зная на кого го казваше тя. На себе си ли говореше, на мене ли? Към кого бяха адресирани тези думи? Но много бих желал те да се отнасят за България. За тези хора, които се опитват да живеят достойно. Искам да им кажа, че тези думи “Няма страшно” се отнасят за тях. Не знам дали имам право.
– Кой ще открадне България. Мислил ли си върху това?
– Не. Могат да се откраднат блага и други неща, България – не. Няма страшно.
– Има един девиз: “Приличай на британец, мисли като евреин”. На кого да приличаме и като кого да мислим?
– Аз искам да мислим като българи и да приличаме на себе си.
***
/Фрагменти от книгата „Кеворк проговаря. Необичайни срещи“/
Отвъд мистерията, в случая с Ванга има и нещо друго. Безбройните човешки истории, които е трябвало да изслушва, не са ли я унижавали по някакъв начин? Как е страдала? Изглежда, никой не я попита за това. Просто я натоварваха със собственото си страдание, и толкова.
Руската поетеса Ахматова казала веднъж, че на човек трябва да му издигнат паметник там, където той е най- много унижаван.
Значи, Рупите е това място.
Ето каква представа имам за феномени като Ванга. След среща с нея, човек би трябвало „да стане сам за себе си въпрос”/ Св.Августин/.
Бяха ме спрели от „Всяка неделя”, мотаех се несретен, но и обичан от много приятели.
Веднъж Невена Коканова/ тя беше от тези приятели/ реши да ме води в Рупите. Заедно със Златкова, тогава директор на Дома на киното, и режисьора Павел Павлов.
Пристигнахме. Сестра й ни посрещна и ни заведе в задното дворче.
Ванга седеше на припек, и веднага ни започна. Най-напред Павел, сетне и другите. Почти не слушах, струваше ми се недискретно. Но изведнъж Ванга кресна срещу мен: „Какво прави Иван Славков?” /той още беше шеф на телевизията/.
„Ами, добре е” – смутолевих, което си беше самата истина.
„И той ще дойде!” – отсече Ванга, и продължи с другите.
След доста време, пак по същия неочакван начин, изглежда бе усетила, че нямам желание да я разпитвам за себе си, и то пред толкова хора, пак кресна: „Ти ще стоиш още 10 години в телевизията!”
Сякаш ми го заповядваше. Напуснах телевизията в края на 90-а година. И едва доста време след това си дадох сметка, че Ванга бе познала съвсем точно.
Всеки човек е абсолютно уникален сам по себе си. Дори отпечатъците на милиарди хора не се повтарят, какво остава за цялото същество.
Какъв товар тогава е носела тази жена.
И дали й е било интересно с тези, които най-много са я обсебвали?
Едва ли.
А са я използвали зверски. Дори и по държавна линия. Най-редкия талант, експлоатиран по най-дивашкия начин. С опашки, билетчета и пр. И пазачи, разбира се.
Невена бе доволна от подмятането на Ванга /”Ще стоиш още 10 години в телевизията”/, обаче аз продължавах да й мрънкам за интервю. И тя от своя страна, по неподражаемия начин, по който ухажваше всички, също настояваше.
Накрая се разбраха Ванга да си почине след обяда, и сетне ще я запиша.
Междувременно, някой се обади по телефона, нещо казаха на сестра й, и всичко пропадна. После се смилиха, пак имаше телефонно обаждане, и успях да запиша разговорите по време на целия обяд на касетофон. Имаше знаменити неща. И сега се учудвам, как съм се сетил да й задам един иначе банален въпрос: „Виждала ли си Христос”?
После, на връщане, нейде към Владая, Невена, която караше отпред, внезапно спря. Спрях и аз. Тя ме изчака да отида при нея, отделихме се настрани, и ми каза по своя си начин, на който не можеш да устоиш: „Кево, трябва да ми дадеш касетата. Не ме карай да ти обяснявам, дай ми я!”
Върнах се при колата си, взех касетата и без повече приказки и я дадох.
Ето какъв отговор даде Ванга на въпроса за Христос:
„Той няма фигура. Това е едно огромно огнено кълбо, в което не можеш да погледнеш от светлина. Само светлина. Друго не се вижда. Ако някой ти каже, че е виждал Бог, да знаеш, че не е вярно.”
Нищо от направеното за Ванга не може да се сравни с фантастичния филм на Невена Тошева. Той е отпреди близо 50 години.
През 1985-а занесох този филм в Москва. Готвехме поредното излъчване оттам на „Всяка неделя”. Репортерът Боре Ангелов бе влязъл под кожата на Джуна, известна съветска екстрасенска, генерал-майор от КГБ по изричното нареждане на Брежнев, на когото тя държеше очите отворени.
Джуна, впрочем, също е световен феномен с доказани качества. Тя не искаше да участва в предаването, макар че може би по-скоро се глезеше. Аз пък нямах време за губене с генерал-майори, макар и източни красавици. Имах друг проблем – исках Джуна да ми помогне да осигуря за участие поетът Евгений Евтушенко – друг съветски глезльо, иначе чудесен поет.
Направих сложна комбинация, достойна за КГБ. Борето докара в българския хотел в Москва, където се бяхме настанили, Джуна, а тя доведе със себе си Евтушенко. Той не можеше да й отказва нищо, понеже тя лекуваше болното му дете. Вечеряхме, сетне ги поканих в апартамента си и пуснах филма за Ванга.
И изведнъж, както кротко си гледахме, Джуна побесня. Заръкомаха необуздано, а крясъците й сигурно са стигнали до Кремъл. Борето се уплаши и се хвърли да я успокоява. „Спокойно, гълъбче – казваше й той. – Стига си махала с ръце, че ще падне полюлея!”
Погледнах нагоре, той наистина се беше заклатил застрашително.
Постепенно Джуна започна да говори членоразделно и стана ясно следното: тя побесняла, защото Ванга предсказвала „лоши неща”, това не било справедливо и хуманно и пр. съветски дивотии.
Нищо подобно, разбира се, доколкото знам, Ванга никога не си е позволява подобно нещо.
Просто, едно чудо се беше срещнало с друго. Малко по малко всички се успокоиха.
Ето как Ванга е „предсказвала” лошото.
Фрагмент от разговора ми с Величка Маркова, съпруга на легендарния футболист Георги Аспарухов – Гунди:
К.К.: Търсили ли сте срещи с Ванга в ония години?
В.М.: Мисля, че той се е виждал с нея, може би през 1964 година, когато с националния отбор са били в Петрич. Но той никога не ми даде категоричен отговор.
Един път казва – да, видяхме се, друг път – не. Но аз след смъртта му разбрах от негови приятели, че тя не го е приела.
Казала му: „Виж, момче, какъв хубав сняг вали навън, иди и се радвай на природата”.
К.К.: Преценяваш ли това като някакъв знак?
В.М.: Да, сега го преценявам като страшен знак.”
Кеворк Кеворкян