Влакът за Бургас – бърз само по малко име, оправдава максимата, че пътят е по-важен от дестинацията, най-малкото защото докато стигнете, сигурно ще сте забравили закъде сте тръгнали
Парното във вагона работи и шепата пътници в първа класа изглеждат леко смутени – все пак е август и сме тръгнали на море. Това не е повреда, а правило – по това време рано сутрин парното във влака винаги работи, ако ще дърво и камък да се пукат от жега. Прозорците изглеждат непристъпни и пътникът се върти, обикаля, но даже не смее да ги доближи, понеже всички във „Фейсбук“ разправят, че не се отварят. Всъщност се отварят съвсем лесно – с една ръка и едно натискане на закопчалката. Друг е въпросът колко трудно е да останат отворени, защото по-скоро министър ще се качи на влак, отколкото ние да забравим, че не харесваме своеволни течения. Тъй или иначе, парното е само първото от наниз приключения и моментално сплотява пътниците, а още не сме излезли от София.
Влакът за Бургас – бърз само по малко име, оправдава максимата, че пътят е по-важен от дестинацията, най-малкото защото докато стигнете, сигурно ще сте забравили закъде сте тръгнали.
Повечето бързи влакове за Бургас са бавни – някои по-малко, други повече. Тук не броим легендарния „Чайка“, който е най-бърз (5:51 часа), защото той има един основен недостатък – удобен е само за бургазлии, защото пристига в 22:31 ч. в Бургас, а тръгва оттам за София в 5:30 ч. сутрин, което означава, че изпускате плажа и на отиване, и на връщане, а трябва да платите излишни нощувки. Кой знае защо, точно влаковете, които са най-удобни за летните ваканции, са и най-бавни. Срещу седем-осем часа от живота ви на отиване към Бургас хващате следобеден плаж, а на тръгване към София срещу още толкова не изпускате и един допълнителен сутрешен, дори крайната ви дестинация да е на юг от Ахтопол.
А защо салон вагон? Освен ако не сте човек, който пътува гол до кръста и може да носи куфар на едно рамо, то може би искате да пътувате в салон вагон, а не в купе. В купетата човек попада на неповторими компании и преживявания, но те не са за всекиго. Не се притеснявайте – и в салон вагона не сте сами със себе си, защото БДЖ спазва мотото на индийските железници ( те 185 г. сближават хората, а нашите – 135). Не е задължително да споделяте храната си, но трябва да знаете, че децата често са обща грижа. И както пише на една пътуваща торба – „твоето единствено ограничение си ти самият“ (Your only limit is yourself).
Колкото и да изглежда като случайна приумица, парното си има правила и изчезва с първите лъчи на слънцето. В облачната и дъждовна утрин то започва странно да липсва на всички. Сигурно и затова, когато най-сетне се долавя далеч по-закономерният за лятото климатик, първият коментар във вагона е: „Защо когато е топло, парното работи, а когато е студено, ни пускат климатик!?“.
Необходими са два часа и 40 минути, за да стигнем до шарените графити на пловдивската гара (най-големият гласи „Слава Богу, че е сряда“). И това не е грешка на разписанието, както сигурно наивно сте смятали на тръгване, тъй че ако не сте готови за следващите часове, бягайте още тук.
Напоследък пътуването с влак стана популярно за споделяне в социалните мрежи (най-вече неговите ужасии), но обичайната му клиентела не е от популярни хора. Повечето пътници го предпочитат заради цената – редовен двупосочен билет за първа класа от София до Бургас е 39,40 лв., но пенсионери, ученици и студенти ползват 50% намаление и тази тарифа е без конкуренция. Но има и такива като нас, които просто обичат влака. Дали по навик или поради нежелание да шофират по нашите пътища, го ползват и чужденци, както и българи от чужбина. Има хора, които го избират заради удобството, особено ако са с деца – във влака е широко, има въздух, тоалетна и възможност човек да се разтъпче (някои пътувания са като епизод от „Синьо лято“ и много часове по-късно родителите едва успяват да разделят хлапетата едно от друго). Автобусът не е много по-бърз, но може да бъде значително по-горещ и неприятен и никога няма да ви предложи неочакваните срещи, които са възможни само във влака. В делник с влак пътуват и много хора по работа, например преподаватели в старозагорските и пловдивските университети, т.е. намирате се в добра компания.
В нашия вагон пътува семейство от Враца с прекачване в София за лекар в Пловдив и малко преди Пазарджик разбира, че лекарят се е разболял и няма да може да ги приеме. Семейството слиза на първата гара, за да се справи с нелеката задача да се върне обратно във Враца. На тяхно място се качват майка, баща, леля и деца на име Майкъл и Мелиса (казано на български – Мелиска). Те са класическо българско семейство от чужбина – родителите говорят на децата на български, а децата говорят на родителите на езика на новата си родина. Към Стара Загора се прибира народ от спа курортите, но както подсказва транспортът, тяхното вероятно не е спа, а някой стар санаториум. „Мръсно, отвратително, порутено. Спъваш се по разбитите плочки. Ама какво да правиш, тук сме се родили“, е най-честата оценка, която можеш да чуеш.
Сякаш да опровергае тези думи, през вагона преминава човек с тениска „Right place, wrong time“ (Правилно място, неподходящо време). За влаковите пътешествия на другите разбираме само когато се запали някой влак, но влакът често е демократично място, където хората са по-широко скроени, сигурно поради принудата на обстоятелствата. Помощта е по-скоро правило, отколкото изключение (и 80-годишните ходят на море и винаги се намира младеж, който да пренесе и вдигне багажа им по невъзможно високите стъпала). А кондукторите често компенсират всички дефицити на БДЖ с благото си разположение на духа. Времето обаче е съвсем друг въпрос – то е по-скоро безвремие и никакъв дух не може да го измъкне оттам.
„Ами седим на Димитровград“, обяснява някой по телефона и във вагона избухва дружен смях. „Чакаме на Нова Загора“ – и пак бурен смях. Става като в онзи виц, дето японец се видял в чудо как да преведе класическия български диалог – „Какво правиш?“/“Нищо, работя“. И ние така – уж пътуваме, а само седим.
Закъснението на средата на пътя е само девет минути, но усещането е като да се скитаме от дни безцелно из слънчогледовите ниви. Ама какво правим в Димитровград?! „Как какво! – отвръща кондукторът. – Пътуваме!“. Самата истина е – този влак минава през Димитровград. И не просто минава – макар че никой не слиза и никой не се качва оттам, престоят е 20 минути, а около влака тече някаква непроницаема суматоха, след което посоката на движение се обръща, тъй че последните стават първи.
„Има проблем с машината, затова чакаме“, обяснява по своя инициатива кондукторката, която, докато си разгъваш билета, ще ти каже: „Спокойно си го отворете, аз не бързам заникъде. До Бургас съм все тук“. Дори не сме забелязали, че от дума на дума сме стигнали само до гара Кермен и пак сме спрели.
Докато схванем обяснението, машината е оправена и влакът отново потегля през нивите. Но тревогата вече се е настанила у пътниците. „Чакай да не тръгне да спира, че тръгне ли да спира – край!“, казва една жена, сякаш това спиране вече е непреодолима сила.
Сигурно не го забелязваме заради голямото крадене по тези проекти, но всъщност жп линията от София до Бургас се модернизира. Това не поражда очакване у пътниците, че в обозримо бъдеще ще стане по-добре, а само яд, че е разкопано („И тук копаят! И в Стара Загора! Злато ли търсят?!“). На разкопките в Зимница на оградата в найлонов плик е закачен лист А4 с нарисувана стрелка към жп гарата, но на места стрелката е отлетяла и е останал само пликът. За чужденците надпис няма, а ние тъй или иначе си знаем къде е гарата.
Спираме още много пъти до Бургас и всеки път пътниците притихват все по-доловимо. Накрая следващият влак ни изпреварва и, тръгнал час и 15 минути след нас, пристига десет минути преди нас. Щом виждат първите признаци на голям град, чужденците нехарактерно пъргаво застават най-отпред, но няма уредба, която да им каже, че това е само предградие на Бургас и те не са за него. За щастие, другите пътници ги спират навреме – във влака спасение дебне отвсякъде. Стигнали правилната гара, всички хукваме да захванем живота оттам, където го сложихме на пауза рано сутринта, но спрете за миг и оценете непреходния бизнес гений, поради който гаровата тоалетна се стопанисва от ЕТ „Спейс тур“ („Космическа екскурзия“). Впрочем, часът е 14:01 ч. – издържали сме 7 часа и 41 минути във влака от София до Бургас, без да загубим разсъдъка си. Освен това, били сме цели 20 минути в Димитровград, без да знаем защо.
Ако не сте ветеран или любител в тези странни и абсурдни преживявания, сигурно в този момент искате никога повече да не видите влак. Но избор всъщност нямате – казват, че автобусите до морето са разпродадени за 20 дни напред. Така че няколко дни по-късно, ето ви отново на гарата в Бургас с пясък по краката, за да посветите един цял работен ден на обратния път към дома.
Не само събраното слънце, но и часът на тръгване от Бургас към София предполагат изначален оптимизъм у пътника, поне докато не достигне онзи полуотчаян, полузадушен вид, с който се разпознава отдалеч на междинните гари. Тръгваме в 15:50, съвсем навреме, сцепили секундата на две. Дружният възглас „Айде-е-е, тръгваме“ подозрително напомня онези влакчета от увеселителните паркове, където ви обръщат с главата надолу.
Докато ние сме се борили с високите вълни, един влак е забравил 16 пътници в Стара Загора (това всъщност се случва рядко), поради което ръководството на БДЖ е ново. Но от това влакът не е станал по-бърз и вътре всичко си е по старому – по масите са наредени кренвирши, младеж с фланелка на „Меноуър“ чете „Силата на твоето подсъзнание“, пенсионерите преглеждат последните събития в „Разплакани очи“, а климатикът работи, само че човек не знае към по-топло или към по-студено. Този въпрос намира отговор, когато от втора класа един по един се промъкват пътници с надежда да се разхладят.
„Имате климатик! И контактите работят! И прозорците ви се отварят!“, завистливо се възхищава млада циганка с европейски опит и куче с изпилени нокти, което пускали навсякъде „из цяла Европа“, само не и в първата класа на БДЖ – един вид нашите влакове не са европейски даже по отношение на кучетата, та какво останало за хората. Но не се отчайвайте, денят е милостиво ветровит. Климатикът наистина работи, но в обичаен летен ден температурата във вагона ще слезе под точката на кипене чак по залез слънце. А сега слиза още след Карнобат.
И от магистралата се вижда, че фотоволтаиците са новото жито, слънчоглед, лавандула и каквото друго пожелаете. Но само от влака ще видите истинските мащаби на тази лудост, в която буквално цели дворове са превзети до последния сантиметър от панели, така че техните обитатели трябва да се промъкват под и покрай тях като нелегални в собствения си живот.
На Стара Загора влакът спира и не тръгва, сякаш новото ръководство се страхува да не изпусне някой пътник.
Въпреки неясната ситуация, пушачите един по един се изнизват навън. Минава влакът от Горна Оряховица за Стара Загора, който вероятно сме чакали. Пушачите скачат обратно във влака, но той не потегля. Когато най-сетне тръгваме, закъснението вече е 23 минути – ако сте по рекордите, то честито – вашият влак в момента пътува с най-голямо закъснение.
В Димитровград отново възниква въпросът – защо минаваме през Димитровград? „Защото няма релси, госпожо, ще пускат експреса“, отговаря циганката с европейски опит, която междувременно е намерила пристан във вагон-ресторанта. Кондукторът: „Защото тече ремонт до Чирпан“. Пътничка: „Защото откраднаха парите“.
Вагон-ресторантът всъщност се казва „Бистро“ и престоят в него е до един час, но вътре ще откриете всякакви блуждаещи фигури, изчезнали още около Карнобат, някои целокупно с куфарите си. Не е разрешено, но вътре се пушат електронни цигари, а един по един пакетите с чипс, кроасани, вафлите, бирата и т.н. свършват. По местата си пътниците започват да приличат на Кристофър Уокън в „Ловеца на елени“ – във вагона са само телом, а духом някъде извън себе си, пленници на чужда земя.
С падането на мрака кондукторите изчезват, изпитите бири си казват думата, от тоалетната идва цигарен дим и вече никой не следи гарите и не брои минутите. Разбира се, в този момент, а и във всички други, всеки един от нас би искал нови, чисти и бързи влакове. Да пристига преди да е забравил закъде е тръгнал. Да има суха тоалетна чак до София, а не само до Карнобат. Редът да не изчезва със слънцето. Но в едно малко ъгълче от нас, когато нашият безнадеждно стар влак препуска, а не чака Годо в полето, и вятърът вее пердетата, и децата спят, и кренвиршите са изядени, а книгите – почти прочетени, човек не може да отрече, че изпитва и едно особено щастие, което нито един абсолютно точен, бърз и чист влак не може да му даде. Затова в София – ние от последния влак за деня, се изсипваме на гарата като моряци на сушата – с разклатушкана походка, но и със самочувствието на преживели не някакво си просто пътуване, а цяло оцеляване.
Наръчник за оцеляване в БДЖ
– Всички прозорци на старите влакове се отварят, но за половинките – тези, които са във вагоните с купета, ви трябва помощ от кондуктора – той има специален инструмент в чантата си, с който така ловко ще застопори стъклото, че дори няма да разберете какво точно е направил. Историята познава всякакви самоделни решения, с които нашите влакове са известни и в чужбина – химикалка, раница, карабинер, даже пластмасова бутилка, пълна с кока-кола.
– Вратите са автоматични, вие ги отваряте, но не се мъчете да ги затворите, няма да ви послушат. Няма да ви слушат и когато тръгнете да слизате в индианска нишка, а те непрекъснато се затварят отгоре ви. Тогава трябва да се пазите, за да не ви ударят.
– Първа класа не е равна на първи вагон, както и А3 не е равно на вагон номер три. С А са отбелязани вагоните от първа класа, като тяхното място е напред, но не е задължително да е най-отпред на влака. Почти винаги обаче сте на една крачка от „бистрото“. Ако имате претенции как точно да пътувате – в купе или вагон, разгледайте наличните влакове във вашия часови пояс – често са различни.
– Ако някой претендира, че местата ви са дублирани, запазете хладнокръвие и любезно проверете билетите. Във всеки вагон има поне няколко души, които не са за него. А понякога не са даже за този влак. Ако ситуацията наближи скандал, повикайте кондуктора. Противно на убежденията, дублиране на места почти не се случва.
– Ако не познавате вашата спирка и престоят на нея е само две минути, поискайте помощ от кондуктора – тези влакове са от памтивека и сигнална уредба няма, но повечето кондуктори са симпатични и разбрани хора. Същото се отнася и за пътниците – почти е сигурно, че някъде около вас има ветеран, който познава отлично маршрута и ще ви каже къде да слезете в тъмното. Или следете разписанието и закъснението, а също и „Гугъл мапс“.
– Ако ви е любопитно откъде минава влакът, кога минава и къде има по-дълъг престой, можете да следите две електронни информации. Електронното табло показва в реално време в колко часа ще пристигне вашият влак на уречената гара. В разписанието пък можете да следите маршрута.
– БДЖ има удобна система за онлайн продажба на билети. Удобна, удобна, колко да е удобна, биха казали мнозина. На сайта не е съвсем ясно точно кога се отварят за покупка билетите, но три седмици предварително за август ще ви дадат широк избор от места. Можете да покажете билета от получения имейл направо на телефона си. Можете да анулирате билета си също онлайн. За целта подавате заявка и срещу малка удръжка от 10%, БДЖ ще ви върне парите. При рекламациите и отказ от частично ползван билет, процедурата е по-сложна – трябва да напишете писмо по електронната поща и да чакате разрешение на случая. Ако обаче нещо се обърка, както беше случаят в Стара Загора, онлайн билетите не могат да се презаверят или да се променят маршрутът и времето.
И накрая – колкото и да са допотопни, тоалетните започват пътуването си чисти, някои от тях даже с вода, сапун и поне докато някой не го изпусне на пода – топче тоалетна хартия. Какви ще бъдат в Стара Загора или Септември, зависи и от всички нас.