Бланкетно и проформа усилие, доколкото всички парламентарни партии знаят, че имат дълг да формират управление, но всички се оказват неспособни
Третият мандат има близък до нулевия шанс да успее. Не само защото именно това очакват всички парламентарни партии в България. А и понеже правителство с третия мандат не би дало принос за изход от политическата криза дори само с временно отлагане на предсрочните избори. Това само би замаскирало причините за кризата, вместо да доведе до разрешаването ѝ. Защото политическият компромис между онези, които показаха, че с първите два мандата не могат заедно да управляват, би трябвало (ако може изобщо) да се постигне първо с техните избиратели, а не да бъде замаскиран и отлаган в един кризисен трети мандат. Постигане на съгласие при третия мандат е възможно на друго извънредно основание, каквото сега не се вижда, а опитите за постигането му само биха продължили агонията.
Малко самореклама и бланкетни разговори
Третият мандат обаче, подобно на втория, може да послужи като платформа за сближаване на позиции. Разбира се, както и при втория, това ще е по-скоро бланкетно и проформа усилие, доколкото всички парламентарни партии знаят, че имат дълг да формират управление, но всички се оказват неспособни да го изпълнят. Същински преговори за компромис и търсене на формула за управление щяха да се случат още в първите два мандата, ако това беше възможно.
Затова третият мандат би имал третостепенни функции. Първата е, че този, който държи мандата, заедно с президента Румен Радев, който сам ще прецени кога да го връчи, ще нагласи графика за изборите така, че те да не бъдат прекалено рано и да се води предизборна кампания още докато трае отпускарският сезон, нито да са прекалено късно и да се проточи агонията на кризата. Тоест, да може да се проведат около средата или втората половина на октомври.
Друга скромна функция е следната възможност: партията, която получи мандата, да го ползва за кратко за своя реклама, заставайки в центъра на прожекторите и домакинствайки на разговори при сдържана любезност с други парламентарни партии. Въпреки предрешеното лицемерие на тези разговори, те биха помогнали на мандатоносителя да изглежда малко по-приемлив пред публиката за евентуален партньор на онези, които в следващия парламент ще имат по-решаваща роля за властта.
Шансове за позициониране на президента
Малко по-сериозни шансове за позициониране чрез третия мандат има президентът, който избира по свое усмотрение на кого да го даде. За разлика от първите два мандата, с третия той е натоварен от конституцията с отговорността да се ангажира с усилията за съставяне на управление и не може да си позволи (поне видимо) сам да саботира това задължение, подобно на парламентарните партии в 50-ото Народно събрание.
В този смисъл от четирите теоретично възможни формации (ГЕРБ и ПП-ДБ вече пропиляха първите два, а „Величие“ се разпадна и няма парламентарна група), „Възраждане“ и ДПС (на Пеевски, хората на Доган са изключени от групата) са невъзможни и биха били самоубийствени опции за президента. „Възраждане“ поставят условия, които почти всички парламентарни формации не могат да приемат (референдуми за пълно откъсване от НАТО, от еврото, от САЩ и т.н.), а ДПС (специално на Делян Пеевски) е пълен антипод за ПП-ДБ и за „Възраждане“, както и най-нежелан като единствен партньор за ГЕРБ дори само като подкрепяща сила, камо ли като мандатоносител. Остават БСП и ИТН, още повече, че те единствени вдигнаха ръка, че искат третия мандат.
Румен Радев ще избира между БСП и ИТН
Президентът би могъл да продължи праволинейността си и за пореден път да връчи третия мандат на БСП. Но този път изборът само привидно би бил праволинеен, защото БСП вече не е на Корнелия Нинова и Румен Радев би могъл да докаже, че остава верен на соцелектората, а не на лидерката, която и без това бе в открит конфликт с него.
Сходен малък електорат има и ИТН, а това е партията, която демонстрира най-големи симпатии към Радев. Така че той би могъл да даде мандата и на нея, още повече, че с това може да ѝ помогне да възвърне още избиратели след успеха на формацията от последните избори (ИТН и ДПС единствени спечелиха повече гласове спрямо 49-ия парламент).
Изборът на президента между БСП и ИТН най-вероятно ще бъде продиктуван от възможността самият той да си има малък съюзник или патерица сред парламентарните партии (с по-големите той би могъл директно да се договаря). БСП стратегически дава по-големи, но и по-неясни възможности, доколкото там тече борба за лидерство, но и поредни опити за консолидация на по-широк кръг леви сили. В тази среда Радев може да има по-широки възможности за влияние, но и повече опасности да се оплете в разнопосочни партизански боричкания и интриги.
Спрямо консолидираната ИТН нещата изглеждат далеч по-ясни – тя би могла да бъде негов парламентарен плацдарм, а и полемичен щит срещу атаки, например от Пеевски, които периодично се възпламеняват и затихват. Освен това ИТН е достатъчно гъвкава и геополитически, за да може хем да е пронатовска и проевропейска, хем не докрай, за да бъде и мост към президента в евентуално ново мнозинство, което може да не е толкова прозападно и антируски ентусиазирано, особено ако през ноември Тръмп спечели изборите в САЩ.
Така че скромната роля на третия мандат е да бъде времеви ключ за определяне на точната дата за изборите. Той ще послужи и за друго: да трасира пътечки за позиционирането на президента и на две малки партии за картоиграенето в следващия парламент.
*****