Шокиращ случай в голяма софийска болница: Анестезиолог упои пациент и го изнасили

Анестезиолог от столична болница е упоил пациент и го е изнасилил. Шокиращата история разказа неврологът д-р Тодор Кунчев, син на Главния здравен инспектор Ангел Кунчев.  Той твърди, че историята е добре известна в медицинските среди, но никой не е потърсил сметка на престъпника, а от болницата са се погрижили обезчестеният пациент да си трае.

Ето разказа му:

Правда по български (или как да блудстваш с пациент в България, но пък накрая всички да са доволни)

През февруари тази година анестезиологът в столична многопрофилна болница (но по-скоро изявяващ се като естетичен дерматолог) А.К. (как да кръстим нашия герой… Да! Автомат Калашников!) по време на нощно дежурство използва пропофол върху пациент след колоноскопия в интензивното отделение, за да го упои, след което блудства с него. Действията си преди самото престъпление оправдава с твърденията, че пациентът му е приятел и му се е обадил, че го боли глава (А.К. явно лекува главоболие по майкълджексъновски). Дали поради подозрение или случайност, А.К. бива хванат по време на гнусния акт от друг служител на дежурния екип. В последващата какофония пациентът, бидейки в частично съзнание и частично осъзнаващ случващото се, се окопитва и веднага се обажда на свой приятел полицай, който като на филм още в същата нощ изнася на ръце пациента от интензивното – без позволение, без изписване, без церемонии – не го виним, разбира се.

До следващата сутрин новината от уста на уста е стигнала до безброй членове на гилдията – текущи и бивши колеги и началници, много от които дори не са изненадани, напротив – дори си отговарят на въпроса защо колега с толкова пари работи по нощите за нищо пари. Ръководството на болницата преглежда записи от същата нощ, на които ясно личи всичко. Взимат гнусното, но безопасно решение да накарат А.К. да напусне, да принудят всички запознати да мълчат, а записите… да изтрият. Безкрайно учудващо за автора (а защо ли?) дълго време не последва нищо – всеки си трае – кой от страх за службицата, кой поради липса на кохонес, кой поради полупрестъпен непукизъм. Разследване се задейства по-късно по обстоятелства, които авторът ще запази за друга история, достатъчно е да се каже, че сред множеството мълчащи се намира някой, който няма нищо общо с историята, но подобно на автора е погнусен от идеята да е част от безмълвното множество, между другото вероятно надхвърлящо стотина неми.

Последващото разследване е сериозно и започва с катастрофален гаф от страна на управителя на заведението, който решава, че е свършила достатъчно добре работата си, за да твърди, че такъв колега никога не е работил в болницата. Следователите просто отварят пред управителя сайта на болницата, откъдето ехидно се усмихва А.К. (да живее качественото и често осъвременявано интернет присъствие на българските лечебни заведения!). Последва постепенно, но сигурно самопогребване от страна на управителя, която объркано смотолява “А той ли, освободихме го още на следващия ден!” “На следващия ден след кое?”, доволно питат следователите. Управителят вече заравя собствените си стъпала с изкопаната от нея пръст – “Направихме всичко възможно, дори сме предложили на пациента да го лекуваме безплатно доживот!” Последва най-логичния въпрос – “Защо всъщност?”, но няма и значение, важното е, че на следователите вече им е пределно ясно, че не са се захванали с клевета или фалшив сигнал, а с истинско престъпление, заслужаващо разгърнато разследване. Такова и последва, спъвано от очакваните глупости – подменени графици, фалшиви болнични, твърдение за удобен “причинен от хакери срив на системите” точно в деня на престъплението, който, видиш ли, бил причината за липсващите записи.

В рамките на разследването става и ясно, че А.К. е бил служител на над 5 болници за по месец-два, дали това е случайност или увеличава многократно бройката на немите, преценете вие. Немите, за щастие, частично проговарят в хода на множеството разпити, което постепенно обрисува всички детайли на нощта. Остават най-важните стъпки – интервютата с престъпника и жертвата. А.К. се явява в компанията на пипаната от самия него негов адвокат – разбира се, без мяра, грозно и кичозно, по познатия на всички вас начин, начина по-който все повече жени държат да изложат на възможно най-голям показ нивото и комплексите си. В самото начало адвокатът пробутва неочаквано предложение – безплатни услуги по разкрасяване от вещите ръце на самия А.К. Разследващите са в шок – наистина ли става дума за толкова ниско ниво!? Поради неуспешен първи ход, А.К. вади следващата карта от тестето на тъпотиите – репликата “Аз имам толкова пари, че мога да правя, каквото си поискам!” Следва колкото лаконично, толкова и съдбовно “Не.” Съдбовно, защото на решителната стъпка – разпита на жертвата, следва крах. Той отрича всичко – не познава А.К., явно става дума за грешка, хиперболично хвали болницата, те му спасили живота (с колоноскопия?). На въпроса “А не напуснахте ли болницата в същата нощ чрез Ваш приятел полицай?”, той отговаря, че не, това бил брат му, на когото се обадил, защото не се чувствал добре, та той го извел от интензивното (!?). Следователите са бесни – всичката работа отива на вятъра, а на А.К., който профайлърите им описват като безскрупулен и крайно манипулативен, явно му се е разминало. Case closed.

Заключение. Да обобщим – какво имаме накрая?

1. Доволен номер 1 – извършителят. Доволен, че правилно е преценил, че и този път ще мине безнаказано;

2. Доволен номер 2 – институцията. Доволна, че се е разминала на косъм с PR скандал, надминаващ дори такъв от типа “сестра бие ревящо новородено пред камерите”;

3. Доволен номер 3 – жертвата. Доволен, че е “намазал” нещо от унижението си. Може би дори таи надежда, че следващия път ще го мине целия екип – току-виж “наградата” била по-голяма!

4. Недоволен номер 1 (познат още като Един от малкото недоволни – май обърках заглавието?) – един лекар, нямащ нищо общо със случая, разочарован от българската реалност и толерантността към повечето престъпления – корупционни, злоупотреби и т.н., но досега вярващ, че има клас престъпления, които индивидуално и обществено пробуждат такава първична ненавист, че не подлежат на стандартната обработка от вратички и заобикаляния, престъпления с нулева колективна толерантност, такива от типа “първо биеш, после питаш”. Явно не.

Поука (или не?). Както е казал Шекспир – в живота тъй е, то се знай, хей-хо, пълзят мъгли, мъгли, но нека с туй да сложим край, а утре пак – добре дошли! Утре, когато и вие или някой ваш познат (особено ако е младичък и привлекателен по вкуса на А.К.) може да се окаже в едно помещение с А.К., държащ спринцовка с млечнобяла течност. Само времето (явно поради липса на други фактори) ще покаже.