Въпреки титаничните популистки пърформанси, самоотвержено отразявани от (част от) медиите, на практика властите в България отдавна са загубили елементарна чуваемост и чувствителност към проблемите на хората. Управляващите следват – с извинение за клишето – дневен ред, напълно откъснат от грижите на управляваните, все едно обитават друга вселена. Но при това се опитват да ни лъжат (или да лъжат себе си), че правят най-доброто по най-добрия възможен начин.
Всъщност, ако бъдем точни, отдавна няма дори и подобие на това, което в теорията се нарича „дневен ред на управлението”. Мандатната програма на правителството не само не се изпълнява и отчита, а е напълно забравена, управляващите извършват безсмислени, хаотични движения, подчинени на логиката на оцеляването ден за ден. Разбира се, това не им пречи да харчат милиарди на тъмно, без обосновка на решенията и с виртуозни финтове за изплъзване от отговорност.
Заболяването не е от днес,
но достига критична острота. Достатъчно е да сравним това, с което се занимаваха парламентът и правителството през последния месец, с процесите в действителността. Народните избраници решиха изневиделица да ремонтират уредбата на валутния борд, но вместо оптимизъм за рекламираното присъединяване към еврозоната, предизвикаха нараснало желание за обръщане на левовете в евро. На експертните и масови съмнения дали и защо този курс е правилен отговориха с недомлъвки и увъртания, при това изказани от възможно най-ненадеждните говорители.
В ситуация, когато малкият и семейният бизнес се чуди как да оцелява, министърът на финансите Владислав Горанов сюрпризира „влюбените данъкоплатци” с Наредба 18, пълна до козирката с неясни и допускащи произволно тълкуване репресивни опции. При това Горанов преобърна с хастара наопаки представите за нормална демокрация – оказа се, че е важно властта да вярва на гражданите, а не обратното. В създалото се положение можем само да гадаем до какви чудеса ще доведе внезапно породилата се у министъра страст да ремонтира Конституцията.
Въпреки че внесе свръхактуален вот на недоверие (за което всячески помогнаха самите управляващи), опозицията не успя да представи убедителни алтернативни решения на екологичните кризи, още по-малко – будещи доверие политици и експерти, можещи и желаещи да променят гибелните (без)действия на държавните институции.
Неадекватността на властите достигна колкото абсурден, толкова и логичен апогей с внесеното и одобрено от Общинския съвет на Каварна предложение медиите да заплащат за правото да излъчват заседанията на органа на местното самоуправление. Въпреки че областният управител върна за преразглеждане решението, а редица политици го осъдиха, тайничко властимащите от всички бои мечтаят за времето, когато
необезпокоявани ще работят на тъмно и на топло.
Подобно на народните представители от парламентарната комисията по образование и наука, които гласуваха ключови изменения в Закона за висшето образование в приятелска среда и задушевна спа-обстановка далеч от София и от досадните журналистически въпроси.
Обикновено преценяваме качеството на държавното управление от гледна точка на отговора на въпроса какво прави властта и дали това, което прави, съответства на реалните потребности на обществото и материализира поетите пред него политически ангажименти. Това, разбира се, е логично, но само при едно „нормално” добро управление, т.е. в ситуация, когато процесът на комуникация между държавните институции и гражданите протича в приемливи параметри. Иначе казано, ако приемем по допускане, че начинът на управление на държавата съответства на отдавна установени аксиоматични правила. Точно това допускане се разминава по драматичен начин с българската политическа действителност.
Властта не прави това, което обществото очаква (и което е определено в съответствие с писани и неписани изисквания), защото не функционира както трябва. По-конкретно, защото не иска да спазва азбучните принципи на доброто управление, които образно
можем да определим като „четирите О”
– откритост, обоснованост на решенията, отчетност, отговорност.
Откритостта е първата важна предпоставка, тъй като изисква самият процес на държавното управление в максималната възможна степен да протича „на светло”. Вместо това ни предлагат монолозите на премиера в началото на правителствените заседания и филмчетата на посещенията му по строителни площадки. Диалогичността е сведена до класическия казармен постулат „Когато говориш с мен, ще мълчиш“.
Второто базисно изискване към начина на управление е обосноваността на вземаните решения с доказателства за очакваните резултати и съотношението на ползи и разходи. Въпреки изричното законово изискване всеки проект за нормативен акт или управленско решение да бъдат аргументирани с оценка на въздействието, това правило системно се заобикаля или профанизира. Добросъвестният и компетентен управленски анализ на последствията се подменя с едностранчиво рекламно хиперболизиране на желани политически дивиденти.
Третото изискване е за – постоянна и добросъвестна – управленска отчетност за изпълнението на решенията и постиганите резултати. Това без съмнение е едно от най-омразните на българските управленци изискване, което те нарушават постоянно и безцеремонно. Както много пъти сме отбелязвали, нито правителството, нито министрите, нито повечето кметове предприемат реални стъпки за текущо и окончателно отчитане на програмите и мандатите си. Доколкото има някаква идея за отчетност, тя е ориентирана единствено към върховния вожд и учител. Нещо повече, самата представа, че „неговите“ министри могат да се отчитат другиму (освен Нему) се възприема от Борисов като светотатствена.
Накрая, като съвсем логично следствие от посоченото дотук, от българската политическа и управленска действителност е напълно заличена отговорността пред обществото, избирателите, данъкоплатците и прочие битности на Негово Величество Върховния суверен. От неизпълнението (поради некадърност или корист) на законовите и етическите изисквания не произтичат никакви отрицателни последици за властимащия. Това обяснява формиралото се масово самочувствие на публична недосегаемост сред представителите на различните „елити“.
В своята съвкупност тези четири порока на начина на управление на държавата водят до тотално деформиране на отношенията между власт и граждани. Не политиците са слуги на народа, а народът е слуга (а понякога и роб) на властта.
В такава изкривена действителност
дори и благородните управленски помисли са обречени. Властимащите не правят това, което е нужно на обществото, защото правилата за упражняване на властта са изцяло съчинени в тяхна изгода. Оттук нататък последиците са логични и неизбежни – в наши дни една управлявана по този начин държава е лишена от шансове за напредък.
Затова, преди да мислим кой (нов) субект на власт какво трябва да прави, е необходимо да се захванем да променим правилата на функциониране на властта. Процесът трябва да се основава на откритост, обоснованост, отчетност и отговорност, при това според задължителни и незаобиколими правила и процедури, а не според прищевките на управляващите. Което налага мащабни промени – конституционни, законови, институционални, политически, психологически. И накрая, разбира се, персонални.
Александър Маринов