Костадин Костадинов печели 24 000 евро по програма „Европа на гражданите”, за да разкрие зверствата на Сталин, когото днес партията му хвали
Лидерът на „Възраждане” Костадин Костадинов, който неспирно агитира за излизане на България от ЕС, явно няма проблем, когато има възможност да усвоява фондовете, отпуснати от Брюксел. Звучи леко шизофренично, но подобно раздвоение си е типично за Костя Копейкин и неговите близки. През 2021 г. основаното от съпругата му Велина сдружение „Образователна общност Варна” печели проект за обучение на млади учители. Финансирането за него идва от фондация, сред чиито донори е и „Отворено общество” на иначе сатанизирания от „Възраждане” филантроп Джордж Сорос.
Оказва се, че и за Копейкин важи принципът „парите не миришат”. През 2015 г. като директор на Регионалния исторически музей в Добрич той кандидатства за грант по програма на Европейската комисия „Европа за гражданите”. Проектът „Да помним сталинизма: Таврийските българи в Добруджа” е одобрен и от Брюксел отпускат исканите 24 000 евро. С парите от ЕС Костадинов и колегите му издирват архивни документи за насилствената депортация на таврийските българи от Добруджа в СССР през 1945 г. Събраните материали са представени на две научни конференции, написана е книга и заснет документален филм по сценарий на Костадин Костадинов.
Няма спор, че целта за съхраняване на историческата памет за зверствата на сталинизма и комунизма е изпълнена. Костадин Костадинов добросъвестно си е заработил парите, припомняйки за извършеният по нареждане на Сталин геноцид над нашите сънародници. Друг е въпроса дали историкът Костадинов има желание да си спомни за това. Само девет години по-късно той е обърнал рязко палачинката. Като шеф на проруската партия „Възраждане”, Костя Копейкин не дава да се продума и една дума срещу СССР, а диктатора Сталин е един от стълбовете на партийната пропаганда.
„Въпросът е кой е Костадинов – патриотът, българинът, борещ се срещу евроатлантизма, ЕС и САЩ?! Или политическата фурнаджийска лопата, излязла от русофобското ВМРО, сега правеща се на приятел на Русия, против еврото и т.н.”, написа във Фейсбук бившата депутатка от „Възраждане” Елена Гунчева.
Дребно отклонение, Костадинов става директор на историческия музей в Добрич, след като печели конкурс със съмнителни документи, доказващи задължителният 5-годишен трудов стаж в областта на културата. Да уточним, че това е престъпление, а преди няколко години бившите съратници на Копейкин от ВМРО подадоха сигнал до прокуратурата. По случая започна разследване, но резултата така и не е обявен от държавното обвинение. Нищо чудно, делото и до момента да отлежава в нечие чекмедже, поставяйки в зависимост лидера на „Възраждане”.
Драмата около фалшивият трудов стаж на Костадин Костадинов в случая не е от значение. Факт е, че похарчените 24 000 евро от Брюксел не са отишли на вятъра, а споменът за съдбата на т.нар. таврийски българи, осветлен след десетилетия на умишлено налагана цензура. Това са наши сънародници, които по време на руско-турските войни се преселват в Бесарабия, но през 1856 г. общност от 40 000 души се преместват в областта Таврия, дадена им от Русия, където те получават земя за обработка. След комунистическият преврат през 1917 г. и те, както останалите наши сънародници в СССР, са подложени на системен тормоз. През 1929 г. десетки хиляди са пращани в концлагери, за да бъдат накарани да станат съветски граждани и си дадат „доброволно” земята в новообазуваните колхози.
През 1942 г. писателят Михаил Хаджийски заедно с още 15 интелектуалци се обръщат с писмо до Борис ІІІ, от когото искат разрешение да се върнат в майка България. Молбата им е приета на драго сърце от властите. Още същата година хиляди семейства се заселват в Добричка област. Радостта на нашите сънародници, че са избягали от прелестите на комунизма се оказва кратка. През ноември 1944 г. по нареждане на Сталин, отечественофронтовската власт депортира обратно в СССР таврийските българи. Там те са третирани от Сталин като национални предатели. Една част от тях загиват в лагерите Гулаг, а други са заточени по границите с Иран и Афганистан.
Както можем да се досетим, за този срамен факт от българската история не е написан и ред преди 1989 г. Тъжно е, че и след промените на 10 ноември съдбата на нашите сънародници остава непозната. Поне докато с пари от Брюксел Костадин Костадинов не прави своето научно изследване.
Жертви на сталинските репресии стават стотици хиляди българи в Украйна при т.нар. гладомор, организиран от бащицата Йосиф Сталин през 1932-1933 г. По това време СССР на практика е фалирал, но се нуждае от пари, за да внесе оръжие. Един от начините за набавяне на средства е износ на зърно, а Украйна е една от житниците на комунистическата империя на злото. Без да се замислят, Сталин и останалите червени касапи нареждат поголовна конфискация на произведената от селяните храна. Изземванията са в такива мащаби, че не остава нищо и за самите производители. В резултат на настъпилия ужасяващ глад жертвите са между 7 и 10 милиона. Немалка част от жертвите са и наши сънародници от Бесарабия.
Малко известен е фактът, че десетилетие по-късно има и втори подобен геноцид, а основна жертва стават предимно бесарабските българи. По най-груби изчисления, в резултат на геноцида са унищожени над една трета от сънародниците ни в Украйна и Молдова. Изтребването на живеещите в областта Бесарабия българи е извършено в периода 1946-1947 г. Тя става част от СССР след 1944 г. Веднага след като областта е „освободена”, започват и мероприятия по колективизация. Най-богатите наши сънародници са директно разстреляни или изселени в Сибир. При другите започват мероприятия по „доброволно” убеждаване да влязат в съветските колхози. От останалите принудително се събира всичко – зърно, плодове, консерви, домашни животни. Храна има единствено за партийните секретари и служителите на НКВД. След насилствения обир сред населението започва страхотен глад. В стремежа си да оцелеят, бесарабските българи започват да ядат кучета, котки, плъхове, корени.
„Стига се и до канибализъм В умопомрачението си някои посягат и на децата си, има стотици документирани случаи”, разказва историкът Никола Караиванов, преподавател в българския лицей „Васил Левски” в Кишинев.